Чаша кафе

Събуждам се. Сама, без слънчевите лъчи. В стаята ми е толкова тъмно въпреки късния сутрешен час. Не изпитвам нужда от нищо, освен от кафе, цигара и въздух.
Кафе. Ароматът му. Израснала съм с него. Като бях дете само миризмата му ме събуждаше. И знаех, че някой е буден, че някой е започнал деня и че ще се погрижи за мен. Тогава не пиех. Кафе. Втълпяваха ми, че горчи, че е вредно. Но защо те го пиеха всяка сутрин? И някак виждах, че им харесва. Живеех заради този аромат. Когато не го усещах, ми липсваше.
Но пораснах. Първата ми чаша кафе. Горчеше, да. Но някак горчивината ми вдъхваше сили. Ароматът се промени. Сигурно защото се смесваше с дима на цигарите и двата парфюма. Но и без тях кафето пак беше различно. Вече поемах сама пътя. Знаех, че вреди. И цигарите също. И алкохолът. Но го правех. И го правя. А май и ще го правя. Стана ми навик. Обичах кафето. Не можех без него. Всичко започваше с кафе. И обикновено свършваше пак с кафе. Кафето беше лечението на всичко. И края. И всичко.
Тежка нощ?-Кафе. Разсънване?-Кафе. Първа среща?-Кафе.Последна среща?-Кафе. Скука?-Кафе. Махмурлук?-Кафе.
Най-универсалното нещо. Кафето. Сега си припомням нещо. Мамка му и на спомените...
Алкохол. Много. Силна музика. Цигарен дим. Аз и Той. Велико. Неописуемо. А сутринта? Кафе. Дълго. С три захарчета. Без чинийка. В чаша с картинка. И пластмасова лъжичка. Цигарите. Синьо GD. СИлни. Прекалено силни за мен. Ароматът. На кафе. На парфюм. На цигари. Поглед забит в чашата. Разбърквам кафето с такова усърдие. И не отмествам погледа си. Сякаш се опитвам да видя бъдещето си. Ама какво бъдеще търся аз в това кафе? Този ужасен черен цвят, където попаднаха белите зрънца захар и се разтопиха. А някои останаха на дъното. Но аз не ги виждам. Нищо не виждам. Бавно, но убедително дърпам от цигарата. Парата от кафето и димът от GD-то съвсем ми премрежват погледа и аз губя реална представа за нещата. Не мисля за нищо. МЪжкият парфюм. Кафето. Разменени без смисъл думи. И един край. На едно начало. Кафето ме събужда от съня от който така не искам да се събудя. Кафето ни разделя, но е единственото нещо, което ни свързва.
Кафето. Неизменно свързано с цигара. Празният ми поглед. Сутрешното слънце. В един момент мразя всичко. Искам да съм сама. Само с кафето и цигарата.
Но пък обичам този, който ми прави кафе сутрин. Обичам да съм с него. Боже, колко обичам неговото кафе. Защото знам, че ще ме спаси.
Но него вече го няма. Онзи човек. Научих се сама да си правя кафе. Сама си го пия. Сама пуша. Не говоря. Не споделям. Само мисля. И то какво? Защо съм сама. Обичам вече и шума. Дори на телевизора. Мразя самотата, когато съм сама. Но пък и мразя шума, когато не съм. Човек рядко е доволен.
Обичам на масата да има чаши. От кафе. Следи от хора. Пепел в пепелника. Живот.
Научих се да си правя кафе. Но го правя само за себе си и е тъжно. Тъжно е, когато няма кого да зарадвам. И си оставам сама.
Сама. С кафето, вече изпито. С цигарата, почти изпушена. С листа, написан с няколко думи. И със себе си. Всъщност наполовина със себе си. Загубила съм другата си част. Някъде. Сред хората. Не знам къде. Но и не искам да знам.
Изпитото кафе. Мога да си направя още. Но има ли смисъл? Просто кафе. Един навик. Порок. Но прекалено силен. По-силен от мен. И докато се усетя пак пия поредната чаша кафе. Все още е горещо. Но тази нежност, която първо докосва устните ми, после езика ми, а накрая възпламенява цялото ми тяло. Никой не може така. Всъщност на никой не вярвам така.
Леко нервна съм. И не ми се спи. А мина вече полунощ. Да не би вина да има кафето? Не.
Мислите. И кафето. Толкова неказани думи. Толкова несвършени неща. Толкова неспазени обещания. И кафето. Кафето ме лишава от всичко. И ми дава всичко. Всичко. Колко банално звучи. Почти колкото "обичам", "обещавам" и "винаги".
Притварям очи. Хапя устните си. Мисълта ми тече по-бързо, отколкото ръката ми може да пише. Нормално. Ама не съвсем. Защото треперя. Може би от многото кафе, от нетърпението, от чувствата, от тръпката.
Сега се замислям, че не всички обичат кафе. Те не го обичат, а аз не мога да живея без него. Това е все едно да срещнеш единствения и за теб да е всичко, но за другите - просто никой. Защото те не го познават. Въпрос на вкус. Аз избирам натрапчивия горчив вкус.
Пак паля цигара. Забравих GD-то. Но не и силата му. Пуша други цигари. Моите. Успокояват ме. Не ми навяват тъжни спомени. Всъщност, не ми носят никакви спомени. Нали, навика...
Животът ми става прекалено монотонен. Кафе. Цигара. Смях. Лицемерие. Обич. Ненавист. Път. Обикновено наникъде. Но тайно се надявам да е пътя, който ще ми покаже коя съм. Оставам си само с надеждата. Пълно безсмислие. Просто нямам цел.
Не, разбира се, че имам проблеми. Хиляди са. Но едни разбиращи очи. Една искрена усмивка. Едно кафе. И 5-6 цигари те карат за момент да ги забравя. А, разбира се и дозата смях.
Винаги съм бягала от проблемите си. Все търсех начин да ги забравя. Дали чрез други мисли. Дали чрез сън. Дори чрез алкохол. И лоши думи. И удари. Но винаги след всички тези методи имам нужда някой да ме стопли. Да не ми казва, че съм сгрешила. И обикновено това е кафето.
Целият ми свят почва да се върти в една чаша кафе по посока на лъжичката. Наляво, надясно...Намирам се. Намирам те. Намирам го. И после губя всичко. А цялата философия на нещата се крие в едно кафе. В това да го споделя с някой, или по-точно...да обичам и да съм обичана. Нима това не търсим всички?
Не знам. Аз пак си оставам с кафето. С мислите. С мечтите. Сама, не самотна. Задаваща въпроси, чиито отговори ще открия само в себе си!

Сложността на човешкото общуване

Хора, обшуване...Прости думи, а събират цялата сложност на света. И някак двете
вървят заедно, с което отежняват самото разбиране. А може ли да дадем точно
определение? Търся из главата си, но...не! Ние...Кои сме ние? Ние сме хората –
бъдещето е в наши ръце. Някой го предвиждат /поне образно казано/, а други...са
на принципа “карай да върви, пък каквото ще да става”. И все пак всяко наше
действие малко или много зависи от хората. И ето, че това е общуването.
Общуването между хората е това, което върти света. Какъв би бил животът без
общуване? Просто съществуване - безцелно, неопределено. И въпреки това ние се
справяме. Правим грешки /нали за това сме хора/. Мислим /кой колкото може/.
Хората. Те. Говорят, мислят, чувстват. Но нима разговорите, мислите и чувствата
ни помагат, за да живеем нормално. Доста често е недостатъчно. Мисля си,
говоря... за сложността на човешкото общуване. На пръв поглед е лесно. Просто
думи, изречения казани от нас с мисъл или без нея. И ето, от там идва сложното.
Защото сме различни. Няма еднакви хора, но има подобни, с еднакви интереси или
... еднакъв цвят на косата. Но това едва ли ше ни помогне да сме по-обединени,
по-заедно. Различните езици. Ех, колко сме били доволни, когато сме говорели на
един език. Но чуждите грешки - на наш гръб. И сякаш е добре, но е трудно. За кой
дявол  ни е притрябвало да строим “онази” кула. Любопитство. Човешко е. Все пак след много мъки, изписани
химикалки и листи успяваме да постигнем и да се лишим от това, което ни разделя.
Но само най-малката част. Езикът. Но дори да говорим един език, ние се разбираме
все по-трудно и трудно. Няма двама души, които да мислят еднакво, но защо и ли е
и нужно това? И все пак след много трудности и пречки, все успяваме да се
разберем. Е, поне в повечето случаи. Мисля си...за сложното. И че ние си го
правим. Точността на хората не винаги среща разбиране от другата страна. Думи,
жестове...Точност и неточност...разбиране и неразбиране. Пак просто наредени със
смисъл буквички. Пак си мисля...дори прокълнати от Бог, няма ли начин да се
разбираме все пак. Нещо универсално. Единственото, за което се сещам е
усмивката. Международно разбиране. Само усмивката не се нуждае от превод, защото
тя на всички езици е едно. Щастие. Радост. И до някаква степен означава и
разбиране. И ми проблясва, че не всичко е толкова сложно. Една усмивка е равна
на толкова много думи. Ти я разбираш, аз също а може би и те. И винаги има
отговор...Усмивка с усмивка.А бе, въобще колко му трябва на човека? /друг път ще
си говорим за “добрата бира”, защото алкохолът скъсява всяка граница между
хората, ама..../ Как можем да “обезвредим” сложността на човешкото общуване?
Може би като говорим. Да, говорим, защото често хората не се разбират именно
заради своето мълчание. Все пак нямаме субтитри на челата си? Продължавам с
моето си мислене. Прекалено много мисли и се чудя коя и как да напиша, за да ме
разберете. Вероятно най-неподходящата съм избрала. Няма значение...Всъщност има,
но защо е толкова важно? Ах този синдром на сложността на човешкото общуване.
Защо не се разбираме бе, хора? Причини много...глупост, ограничаване, а може би
и слухови проблеми /не визирам никого/. Чудя се дали да не помисля пак. Ама аз и
да не искам, думите просто някак излизат. Ех, стига толкова сложност. Да взема
да обобщя всичко ли? Хем ще ви улесня да не ми четете сложните работи. /Но аз
съм с доста елементарно мислене..., за да ме разбират другите, не заради
друго.../ С две-три или колкото там думи излезат, ще ви кажа накратко моята
“многосложноизразена” мисъл... Ние сме си ние. Променяме се. Е, поне малко.
Някои остават неразбрани...други пък не. Вината си е наша /не се мръщете на
някои далечни роднини преди хиляди години/. Ама като сме толкова умни, защо
никой не измисли начин да контактуваме по-лесно? Май всичко зависи от нас и дали
сме всички заедно...а май не сме. Е, ваша работа. Опра’йте се!:) 

Обичам

Обичам те.
Или поне той така твърдеше,
че ще ме обича вечно,
но не ме обича вече.
Разстоянието далечно
сякаш беше твърде много.
А моето малко сърце
се изпълва с все повече отрова.
От любовта му силна и голяма
от дни и помен няма.
От моето сърце и очи е тъй далече.
Аз никога никого не ще обичам вече.
Гордостта сниших си и му повярвах.
Плача.Стига вече. Достатъчно плаках.
Единственото нещо останало в мен
е да пазя любовта си ден след ден.
Обичах те или те обичам?
Обичам!Нали и до днес все след тебе тичам!

5 минути

Говори ми се - да, сега!
Не казвай, че нямаш време ти.
Искам да поговорим за онова,
което остави в мен големи щети.

Стой тук, не тръгвай никъде!
Остави ме да говоря само 5 минути.
Ако искаш не ме слушай въобще,
прави се, но искам да виждам очите ти.

Знам, че сега по лицето ми има сълзи,
а ти най-добре знаеш кой е виновен.
Не ме успокоявай,по-добре не се мъчи,
знаеш, че пред мен си доста греховен

Чакаш все пак нещо да кажа.
Боже,колко си заблуден,милият ми!
Това,което исках да ти разкажа
трябваше вече да си го чул от очите ми.

Нямат ли край сълзите

Нямат ли край сълзите вече?
Няма ли край мъката човешка?
Защото с тях си не човек,а човече
и всеки си играе с теб - просто пешка.

Нямат ли край сълзите вече?
Изплакаха ми се очите - край?
И когато уж ги няма - стават повече
и аз по - силно плача - няма край!

Нямат ли край сълзите вече?
Нямат ли край твоите лъжи?
Нямат ли край изневерите вечни?
Те вървят редом с моите сълзи.

Кога ще спреш твоите лъжи?
Кога ще спреш моите сълзи?
Защото с всяка твоя лъжа в очите ми
се раждат сълза след сълза

Твоите бавни целувки

Твоите бавни целувки
изгаряха ме нощ и ден.
Твоите нежни прегръдки
исках ги само за мен.

Твоята нежност изгаряща
ме гореше ужасно жестоко.
А аз самата - вече пареща,
потъвам бавно надълбоко.

Твоята весела страшна тъга
ме караше да плача и да се усмихвам.
Но един ден разбрах с много вина,
че не мога към теб да избухвам и стихвам.

Толкова по - лесно да бъдем двама.
Беше ми по - лесно да се смея, да живея.
И когато с теб исках да бъда пряма,
ти беше вече избрал да си с нея.

Ти

Ти въобще не ми липсваш.
Ти бе просто пътник в сърцето ми.
На някъде вечно тръгващ и спиращ,
но оставил траен спомен в душата ми.

Не усещам аз просто твоята липса.
А само някак вятъра слаб.
Нима си още тук? Вече ми писна
и продължавам да усещам хлад.

Хладта е толкова студена,
но все пак още по - гореща
колкото беше твоята целувка последна
докоснала моите устни в нощта...

Тебе вече те няма, но какво
усещам аз да стои около мене?
Споменът за твоето същество
в мислите ми не спира да стене...

Някоя някъде там

Когато седиш в тъмнината сам,
когато искаш, а не можеш да летиш,
тогава се сещаш за някоя някъде там,
която се молеше да я обичаш.

И искаш тази някоя някъде там
да е при теб тази нощ сега,
защото си самотен, не просто сам
и то не само сега във нощта.

А тишината е някак много шумна
и всичко във тебе силно крещи.
Как си могъл да оставиш тази жена?
И очите ти се пълнят със сълзи.

Днес едва разбра какво направи преди,
защото днес си различен, днес си друг.
И тази някоя някъде там вече няма за теб сълзи,
но тя не е просто някоя някъде там.
Тя бе жената, която нямаше да те остави сам.

Бъдещ спомен

Днес е по - различно от вчера.
Днес си друг, днес си различен.
Само не можах да разбера защо
не си с мен вече романтичен.

Всичко почна ей така - на шега
бързо, страсто и доста прекрасно,
но свърши толкова скоро - почти веднага
но достатъчно бързо, за да се влюбя ужасно.

Не знам в теб аз какво харесах.
Не знам защо за тебе мислех винаги.
Не знам защо за тебе това написах,
може би, за да си моя бъдещ спомен.... ...

ЗАВИНАГИ!

Приказка

Седя на брега и чакам,
не знам какво, но чакам.
Чакам следващата вълна,
чакам следващата звезда.
А май чакам и една сълза.
А не беше ли любовта?
Чакам, чакам вече пети ден,
чакам те да дойдеш при мен.
А ти си май далеч от тук
и сякаш си вече друг.
Аз чакам само вест от теб
и май че тя ще дойде след...
На брега аз виждам бутилка
от изпито вино - празно шише,
но не е празно въобще.
Има съобщение за мен.
За мен. От теб. За мен. Мен.
Удар. Трясък. Шум от счупено стъкло.
Ръцете ми треперят и едва чета.
Писмото не е от теб. Но за мен
приказка за любовта. За мен.
Разказва се за една жена,
която чакала любовта. И тя дошла,
но за съвсем малко била.
И след краткия престой
жената била съвсем в безпокой.
Къде ли е любовта? - питала тя,
но никой не знаел за нея,
никой не я бил чувал...
...пък камо ли виждал...
И търсила я жената, и ден, и нощ
накрая намерила смърта си с нож.
Защотото не открила любовта,
нямала смисал да живее тя.
Прочетох приказката аз.
Прочетох я и се замислих.
Така ли ще свърша и аз
или ще я подмина - с ряз?
Мислех дълго и аз.
Дали обичала теб съм?
Или ти си бил само сън?
Дали си струва да напусна този свят
за да отида там, където всички спят?
И разбрах истина една... ...
Заслужава се да умреш за човек
който е бил и в мраз, и в пек,
винаги със теб.
Защото няма нищо по хубаво от това
да дадеш живота си за любовта .

Ще кажеш ли сбогом? Първо се научи да казваш остани!

Хей, пак съм аз! Не, този път няма да те карам да ме почувстваш пак - болката. Този път искам да те науча на нещо. Няма да те боли. Обещавам. Ще ти помогна, но само ако ми повярваш. Знаеш ли защо идвам аз? Мислил ли си защо аз превземам дните и нощите ти и те карам да се срещаш с горещите сълзи, моите деца, но родени в твоите очи? Защото те е страх. Сигурно ще ми кажеш, че не е вярно, че не си страхлив. Не, приятелю, доста страхове се превъзмогват - страх от тъмното, страх от високото, страх от вината, но ти, да точно ти, който не искаш да ме погледнеш в очите, се страхуваш да говориш за чувствата си, думите, които не прознасяш никога са именно тези, които водят мен. Аз съм незабравима. За това не се разсейвай, а ме слушай. Аз те познавам добре. Познавам те от малко дете, още от времето, когато дори не осъзнаваше, че аз съм около теб. Омръзна ми да се оплакваш и да те гледам, че си тъжен. Писна ми да се отказваш, да не вярваш и да губиш надежда. И е жалко да мълчиш, когато сърцето ти те кара да крещиш. А е смешно, когато "псуваш" живота си и казваш, че не е честен спрямо теб. Защото ти сам си правиш всичко. Всички грешки са твои и не трябва да се сърдиш на никого за тях. Недей да плачеш, че ти казвам истината. Знам, че те боли, нали заради това съм тук. Спри, моля те... Казваш ми, че е късно, че си загубил тази битка с много рани. Загубил си приятел, любим човек. Но това е само една битка. Чуй ме, за да победиш във войната... Знам, че вече си се отказал, че не намираш смисъл дори в мен. Но аз съм ти приятелка, както и Надеждата. Защо говориш така, та тя не те е изоставила, просто ти си я наранил, като си се отрекъл от нея. Нея също я боли, но тя продължава да тича след теб, въпреки, че е жестоко ранена. Спри и я почакай. Бързаш, но за къде? Та ти си дете и винаги ще си останеш, докато не победиш страховете си. Хей, дете, усмихни се! Само не ми казвай, че няма за какво... Обичаш ли? Ужасно много. Страдаш ли? Разбира се, иначе как ще разбереш цената на щастието. Мечтаеш ли? Та ти даже подаряваш мечтите си, но заради мен си остави поне една. Искаш ли? Искаш да дадеш всичко, всеотдайността те прави щастлив. Но в един момент пак си тъжен, останал си сам и без нищо. Можеш ли да издържиш? Можеш всичко. А днес защо си тъжен? А, разбирам - наранен си. Пак ли не посмя да кажеш онези думи. Изрекъл си ги, но едва доловимо и пак сигурно си останал неразбран. Наистина е лошо да не те разбират, но още по лошо е да не си опитал, да не си се борил до край това да не е така. Ах, миличък мой, не казвай "СБОГОМ" на това, което си обичал и обичаш все още. Защото ти още не си се научил да казваш другата важна дума, която определено ще те направи щастлив и ще те научи да ми се усмихнеш. Не ме гледай учудено и защо чак сега ме поглеждаш? Любопитен ли си? Е, няма да те държа в напрежение. Научи се, дете мое, да гледаш в очите и да казваш без страх "ОСТАНИ" на всичко, което те е карало да грееш. По-добре да опиташ, отколкото цял живот да се питаш:"Ако бях опитал, щях ли да успея?" Тръгвай, още ли си тук? Вече е моментът да побързаш. Вярвам, че ще се срещаме вече по-рядко, за да искаш пак да ти припомня колко струва това да си радостен, за това ... до скоро, не сбогом.

Destination: Lovech - Turnowo - Sofia - Lowech : DONE!

И та така де... Голямото пътуване от централна до западна България приключи победоносно. Започна на знаменита дата 24ти и завърши на нетолкова знаменита дата 29ти!

Парти в Органза? Да, да, ама баш не! Парти в Деколте. Да бе, точно така. Не в моето Деколте, а в Деколте в Търново. Снимки...колкото щеш....!


Така...За въпросните момчета по снимките няма да коментирам. :) Познавам ги от момента на снимките и сигурно само до там. И по добре. Не че Зари не се е забавлявал в Червило през това време (Росицо, Росицо, де ти посече акъла на Търново да ходим!).

В крайна сметка на дата 25ти акостирах на Софийска територия. Няма да ви описвам каква картинка бях. И как от 10:30 сутринта тръгнах в 18:30 за София. Но пък пътувах в царски бус ! :) :) :) Принципно доста трудно мога да ме изкопчат от София, та от първоначалната идея да си дойда на дата 26ти, аз финиширах тази експедиция чак днес 29ти!
Ей богу, жестоко се борих за да остана още малко! Но така и не успях да надвия над майчините, вуйчовите, бабините и тем подобни телефонни обаждания.(Първоначално хич не си вдигах телефона, а накрая го изключих). Стигна се чак до заплахи:"Ако си не дойдеш, ще те намерим с полиция, да знайш!"... Пропуснала съм факта, че вуйчо е полицай и нещо бая му е скучно, че аз рекох да внеса малко адреналин. :) В крайна сметка....

1. Бях на парти на Кристиян Дюран и Дабъл Ди (колко е смешно написано на БГ).
2. Припознах се в един човек, започнах да му говоря, а той ме гледа като втрещен. В крайна сметка съм избързала...така или иначе трябваше да се запозная с него :)
3. Седях около 10 часа и си говорих с въпросния човек.
4. Интересното е, че не изпитах никакво желание да го целуна дори. :) (Ето Зари, виждаш ли!)
5. Имам ново палтенце, обички и чанта !!! Мерси, Зари :)
6. Обещан ми е Лабрадор Ретривър. :)
7. Прибрана съм жива и здрава. Пазена. Нахранена и нелишена от нищо!



СЛЕДВАЩА ДЕСТИНАЦИЯ: СОФИЯ, СИН СИТИ, СИНЪРС СЪС СТЕЛА (СТЕЙСИ)

/много ССССССС :), дано да е за хубаво/

10 причини да обичам шоколад!

Заключен блог!

Молбата е на един "редовен читател". Услуга за услуга. Кофти история. Може да е за добро. :)

Пък кой знае един ден къде могат да се поберат тези писания...сигурно на нещо, което не може да се заключи. Но молбата е за блогчето ми. Скъпоценното ми. Милото ми...

Изненада ме факта на многобройните ми читатели :) Честно, не го очаквах. Знаех горе долу кой са ми феновете, но чак пък така... Жалко, че аз не съм писател за всеки и ще огранича достъпа.

Наложена ми е цензура . Браво! :) Вече няма свобода на словото! Няма демокрация! Живеем в патриархалния строй! ... И всичко заради една услуга...

Ами здраве да е! Всичко се връща на този свят :)

Пон и Зи