Едвам се навих, но се реших. Имиджа на блондинка е във ваканция :)
събота, 27 декември 2008 г.
сряда, 24 декември 2008 г.
вторник, 2 декември 2008 г.
вторник, 18 ноември 2008 г.
Ориент 33
Аз, провинциално дете, израснало в китните поли на Стара планина, сред люляците и река Осъм...аз вече не съм аз.
Тук, в този град, аз се противопоставях срещу всичко масово, борех се срещу еднаквостта, чалгата и простотията.
До снощи!
Всъщност зародишът на вмасовяването ми идва не от снощи...идва от онзи път на Радо Шишарката и от миналия петък на Десислава...
Да, да, ама у дома е друго.
Съвсем различно е, когато си в София, с група алкохолици и още по зле е, когато си в студентски град със същата тази група.
Понеделник, всичко чудесно. София, град като град, Най клуб и Версай обаче се оказаха прекалено празни за нашите хора. Затова бяхме длъжни да се качим в Ориент 33. Мястото, в което се разбиха всичките ми принципи.
Аз бях на ретро чалга! Признанието звучи тежко.
Трябва още утре да отида да се изповядам, че направих грях!
Ениуей, мисълта ми е съвсем друга. Хареса ми, по дяволите! Изключвам факта, че се бях напила, че срещнах едно мое бившо гадже и че после прегръщах тоалетната.
....Иначе беше хубаво. Имахме Вип маса и бонуси към нея. Правехме каквото си искаме...
................................В 5 часа ходехме по бардаци....но това е съвсем друга история....! ;)
Ориент 33 не е чак толкова лошо място, но моля ви, възпирайте ме друг път да посещавам такива мероприятия....
Има още друго нещо да споделя, но мисля, че момента не е дошъл...
Тук, в този град, аз се противопоставях срещу всичко масово, борех се срещу еднаквостта, чалгата и простотията.
До снощи!
Всъщност зародишът на вмасовяването ми идва не от снощи...идва от онзи път на Радо Шишарката и от миналия петък на Десислава...
Да, да, ама у дома е друго.
Съвсем различно е, когато си в София, с група алкохолици и още по зле е, когато си в студентски град със същата тази група.
Понеделник, всичко чудесно. София, град като град, Най клуб и Версай обаче се оказаха прекалено празни за нашите хора. Затова бяхме длъжни да се качим в Ориент 33. Мястото, в което се разбиха всичките ми принципи.
Аз бях на ретро чалга! Признанието звучи тежко.
Трябва още утре да отида да се изповядам, че направих грях!
Ениуей, мисълта ми е съвсем друга. Хареса ми, по дяволите! Изключвам факта, че се бях напила, че срещнах едно мое бившо гадже и че после прегръщах тоалетната.
....Иначе беше хубаво. Имахме Вип маса и бонуси към нея. Правехме каквото си искаме...
................................В 5 часа ходехме по бардаци....но това е съвсем друга история....! ;)
Ориент 33 не е чак толкова лошо място, но моля ви, възпирайте ме друг път да посещавам такива мероприятия....
Има още друго нещо да споделя, но мисля, че момента не е дошъл...
понеделник, 17 ноември 2008 г.
неделя, 16 ноември 2008 г.
10 неща, които трябва да знаеш за мен
1. Обичам цветята. Боже, ако знаеш колко много ги обичам. Ако някой ми подари цветя, все едно ми подарва кола.
2. Обичам изгревите. Адски много. Карат ме да се усмихна. Правят ме щастлива. Не знам защо, но най-вероятно защото откривам някаква символика в изгрева - ново начало или пък...просто един красив ден.
3.Винаги, когато някой е казал, че ще се обади, седя и чакам на телефона и потрепервам, всеки път като чуя звън. Ужасно е. Но ми вдъхва толкова много адреналин.
4.Трудно заспивам, когато съм сама. Чувствам се неспокойна сама...също така и не мога да спя до късно, ако няма някой, чието присъствие да усещам.
5.Опитвам се да съм перфектна. Но понякога преувеличавам с перфектността и ставам досадна. :(
6.Плача само в два случая: по време на филм...или когато се чувствам виновна. А аз предпочитам да изкарам винаги своя гаден характер за виновник.
7.Никога не съм губила някой прекалено близък. Не знам какво е чувството, но и не искам да знам. Страх ме е от липсата на човек. Не знам как ще живея и дали въобще ще успея да живея.
8.Не обичам някой да ми казва как да решавам проблемите си. Просто търся винаги съчувствие и прегръдка. Ако кажа "имам нужда", тогава вече не е проблем, а тогава е наложително.
9.Не обичам да казвам на някой, че е сбъркал. Очаквам сам да види и поправи грешката си. Очаквам чрез мълчанието ми да се досетят, че грешат.
10.Винаги обичам много. Няма значение дали си заслужава или не. Просто обичам.
LOVE ME IF YOU DARE!
сряда, 5 ноември 2008 г.
Агейн 4 ъс!
Мразя гоооо!
Не, не го мразя, но съм толкова бясна. Това свръх неемоционално животно, което ме кара да ми настръхват косите и да се правя на детектив всеки път...
Нямам му доверие. Пък и как бих му имала. Измамник от класа. Мошенник.
Ама то това е. Магията е да обичаш лошите. Те добрите лесно се обичат.
Ама даже и не смея да му кажа, че го обичам. Всъщност не съм сигурна някак си. Но знам някои неща...
Знам, че без него не мога да заспивам...
Знам, че без него се будя рано....
Знам, че без него ми е някак самотно...
И знам, че без него хич не ми е спокойно.
Още повече ме дразни факта, че без него ще се чувствам непълноценна...
....а така хубаво се целува :-)
Сложно е да опиша желанието си да бъда с него. Правя всичко за него, без да искам нищо в отплата....
Обичам да му правя гювече и спагети :).
Обичам да го целувам за ушето.
Обичам да мрънкам, а той да ми се смее.
Обичам, когато ме хваща и ме вдига нагоре като дете.
Обичам всеки път във виенската да му носят Кола, вместо студен чай. :) Аз пия винаги колата. :)
Обичам да правя всяко нещо, което той ме моли.
А толкова много обичам да го изненадвам.
Обичам да заспивам на гърдите му.
Обичам и да ми топли крачетата.
Обичам да си слага крака върху моите и да ме прегръща (както прегръща възглавницата си).
Обичам, когато е изпил 2 уискита. :)
Обичам да ме пита дали съм неговото котенце.
Обичам всъщност да го целувам постоянно и навсякъде.
Дори обичам да спим на тесния диван в хола.
И май сега се чудя дали го обичам. Страх ме е да го призная. Пред себе си. И пред него де.
Страх ме е, че мога да го загубя. Веднъж направих грешката с признание дса загубя някой...а можех да си оставя нещата така. Но здраве да е...
В крайна сметка обичам толкова неща в него, че когато съм с него забравям всичко, което ме дразни в него и ... и не ми пука дали го обичам или не, дали той ме обича или не... искам да бъда с него...не искам онези проклети 150 км да ме делят от него и за миг.
Може би е доста голяма част физическа привързаност...не знам. Самата му личност ме успокоява и когато е с мен ми вдъхва доверие...
До момента, когато си отиде на София, при тъпата си съквартирантка...и тогава съвсем губя доверие....и ставам отвратително зла!
Не искам да го губя. Не че го обичам, просто съм свикнала с него и ...
не го давам на никоя!
Не, не го мразя, но съм толкова бясна. Това свръх неемоционално животно, което ме кара да ми настръхват косите и да се правя на детектив всеки път...
Нямам му доверие. Пък и как бих му имала. Измамник от класа. Мошенник.
Ама то това е. Магията е да обичаш лошите. Те добрите лесно се обичат.
Ама даже и не смея да му кажа, че го обичам. Всъщност не съм сигурна някак си. Но знам някои неща...
Знам, че без него не мога да заспивам...
Знам, че без него се будя рано....
Знам, че без него ми е някак самотно...
И знам, че без него хич не ми е спокойно.
Още повече ме дразни факта, че без него ще се чувствам непълноценна...
....а така хубаво се целува :-)
Сложно е да опиша желанието си да бъда с него. Правя всичко за него, без да искам нищо в отплата....
Обичам да му правя гювече и спагети :).
Обичам да го целувам за ушето.
Обичам да мрънкам, а той да ми се смее.
Обичам, когато ме хваща и ме вдига нагоре като дете.
Обичам всеки път във виенската да му носят Кола, вместо студен чай. :) Аз пия винаги колата. :)
Обичам да правя всяко нещо, което той ме моли.
А толкова много обичам да го изненадвам.
Обичам да заспивам на гърдите му.
Обичам и да ми топли крачетата.
Обичам да си слага крака върху моите и да ме прегръща (както прегръща възглавницата си).
Обичам, когато е изпил 2 уискита. :)
Обичам да ме пита дали съм неговото котенце.
Обичам всъщност да го целувам постоянно и навсякъде.
Дори обичам да спим на тесния диван в хола.
И май сега се чудя дали го обичам. Страх ме е да го призная. Пред себе си. И пред него де.
Страх ме е, че мога да го загубя. Веднъж направих грешката с признание дса загубя някой...а можех да си оставя нещата така. Но здраве да е...
В крайна сметка обичам толкова неща в него, че когато съм с него забравям всичко, което ме дразни в него и ... и не ми пука дали го обичам или не, дали той ме обича или не... искам да бъда с него...не искам онези проклети 150 км да ме делят от него и за миг.
Може би е доста голяма част физическа привързаност...не знам. Самата му личност ме успокоява и когато е с мен ми вдъхва доверие...
До момента, когато си отиде на София, при тъпата си съквартирантка...и тогава съвсем губя доверие....и ставам отвратително зла!
Не искам да го губя. Не че го обичам, просто съм свикнала с него и ...
не го давам на никоя!
Покер в любовта
Когато се срещнахме, ти каза, че всичко е покер. Никой не знаеше дали ще спечели или ще фалира емоционално в битието на възлюбения.
Еротизираше образа ми. Спирах дъха ти. Простираше думи-мостове и ме викаше към приливите си с момчешки-напъпила радост, която облъхваше целия свят.
Лудешки се впусках. Мълчеше сърцето. Непосилните истини разбиваха бреговете на цялостта да се имаме.
Беше покер - онази игра с нулев резултат, в която победителят има всичко. Светът бе казино, а любовта валеше като печалбата на небесен керван, натоварен с хармония.
Тогава разбрах - колкото печелех аз, толкова губеше ти. И обратно. Нима има везни в любовта? - питах се в изумруденото стенание на очите ти. Защо, защо?...
Не приемах съществуването ни за равновесна точка. Играта на покер продължи достатъчно дълго, за да ограбим сетивата си. После сърцата. Накрая посегна дори на очите ми. Целуваше ги дълго и нежно. Пламтеше от възхита и питаше: Докога, докога?... Дамо духът ми витаеше наоколо с неустоимата привлекателност да опитомява душата ти.
Примамваше ви светлината ми. Беше ви тъмно, а аз осветявах игралната маса. Играчите ставаха все повече. Фалитите следваха един след друг. Защо никой не можеше да устои на моят блинд? Защо фалирахте, момчета?
И тогава разбрах. Аз не бях просто играч, аз не бях игралната маса, аз дори не бях играта. Аз бях казиното. Печелеше само най-добрият!!
http://sever.blog.bg/
Еротизираше образа ми. Спирах дъха ти. Простираше думи-мостове и ме викаше към приливите си с момчешки-напъпила радост, която облъхваше целия свят.
Лудешки се впусках. Мълчеше сърцето. Непосилните истини разбиваха бреговете на цялостта да се имаме.
Беше покер - онази игра с нулев резултат, в която победителят има всичко. Светът бе казино, а любовта валеше като печалбата на небесен керван, натоварен с хармония.
Тогава разбрах - колкото печелех аз, толкова губеше ти. И обратно. Нима има везни в любовта? - питах се в изумруденото стенание на очите ти. Защо, защо?...
Не приемах съществуването ни за равновесна точка. Играта на покер продължи достатъчно дълго, за да ограбим сетивата си. После сърцата. Накрая посегна дори на очите ми. Целуваше ги дълго и нежно. Пламтеше от възхита и питаше: Докога, докога?... Дамо духът ми витаеше наоколо с неустоимата привлекателност да опитомява душата ти.
Примамваше ви светлината ми. Беше ви тъмно, а аз осветявах игралната маса. Играчите ставаха все повече. Фалитите следваха един след друг. Защо никой не можеше да устои на моят блинд? Защо фалирахте, момчета?
И тогава разбрах. Аз не бях просто играч, аз не бях игралната маса, аз дори не бях играта. Аз бях казиното. Печелеше само най-добрият!!
http://sever.blog.bg/
събота, 1 ноември 2008 г.
IQ Test
Със Зари отдавна имаме спор кой от двама ни е по-интелигентен. Аз се натискам, че съм по-умна от него, той обаче не вярва и си знае своето. Обаче намерихме решение на проблема. В събота следобед, хванахме двата нотбуук-а и си казахме старт на теста за интелигентност.
Наградата беше такава: който изкара най-много точки, то другият трябва да го слуша и да не му спори.
Борбата беше ожесточена. Бях усилила до дупка Дончо и Пачо Би. На всеки 20 въпроса го питах накъде е. В крайна сметка вървях с 10 въпроса напред от него. И резултатът беше налице. Хем свърших 10 минути по рано от него, хем имах 134 точки резултат, което е равно на МНОГО ВИСОКА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ!
10 минути таях дъх и гледах как решава тестовите въпроси. Накрая дойде и момента, в който трябваше да се натисне бутона "Изчисли моята интелигентност".
................128 точки за Зари! КОЕТО МОМЕНТАЛИЧЕСКИ МЕ ПРАВИ ПО-УМНАТА ПОЛОВИНКА ОТ НАШАТА ДВОЙКА!
Искаше ми се да ликувам, направо да му го навирам този резултат в лицето, но знам, че при мъжете е някак по-трудно да възприемат, че жената е по-умна и някак ще му нараня самочувствието.
Но пък вътрешната наслада, която получих е нечовешки яка!
Тестът се прави за 45 минути. Коефицента на Интелигентност(IQ)измерим с този тест варира от 80 до 160.Резултатите се категоризират както следва:
IQ от 80 до 90 - Интелигентност под средната
IQ от 90 до 109 - Нормална интелигентност
IQ от 110 до 119 - Интелигентност над нормалната
IQ от 120 до 129 - Висока интелигентност
IQ над 130 - Много висока интелигентност
Ето къде е кака ви!
Наградата беше такава: който изкара най-много точки, то другият трябва да го слуша и да не му спори.
Борбата беше ожесточена. Бях усилила до дупка Дончо и Пачо Би. На всеки 20 въпроса го питах накъде е. В крайна сметка вървях с 10 въпроса напред от него. И резултатът беше налице. Хем свърших 10 минути по рано от него, хем имах 134 точки резултат, което е равно на МНОГО ВИСОКА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ!
10 минути таях дъх и гледах как решава тестовите въпроси. Накрая дойде и момента, в който трябваше да се натисне бутона "Изчисли моята интелигентност".
................128 точки за Зари! КОЕТО МОМЕНТАЛИЧЕСКИ МЕ ПРАВИ ПО-УМНАТА ПОЛОВИНКА ОТ НАШАТА ДВОЙКА!
Искаше ми се да ликувам, направо да му го навирам този резултат в лицето, но знам, че при мъжете е някак по-трудно да възприемат, че жената е по-умна и някак ще му нараня самочувствието.
Но пък вътрешната наслада, която получих е нечовешки яка!
Тестът се прави за 45 минути. Коефицента на Интелигентност(IQ)измерим с този тест варира от 80 до 160.Резултатите се категоризират както следва:
IQ от 80 до 90 - Интелигентност под средната
IQ от 90 до 109 - Нормална интелигентност
IQ от 110 до 119 - Интелигентност над нормалната
IQ от 120 до 129 - Висока интелигентност
IQ над 130 - Много висока интелигентност
Ето къде е кака ви!
четвъртък, 30 октомври 2008 г.
Чаша кафе
Събуждам се. Сама, без слънчевите лъчи. В стаята ми е толкова тъмно въпреки късния сутрешен час. Не изпитвам нужда от нищо, освен от кафе, цигара и въздух.
Кафе. Ароматът му. Израснала съм с него. Като бях дете само миризмата му ме събуждаше. И знаех, че някой е буден, че някой е започнал деня и че ще се погрижи за мен. Тогава не пиех. Кафе. Втълпяваха ми, че горчи, че е вредно. Но защо те го пиеха всяка сутрин? И някак виждах, че им харесва. Живеех заради този аромат. Когато не го усещах, ми липсваше.
Но пораснах. Първата ми чаша кафе. Горчеше, да. Но някак горчивината ми вдъхваше сили. Ароматът се промени. Сигурно защото се смесваше с дима на цигарите и двата парфюма. Но и без тях кафето пак беше различно. Вече поемах сама пътя. Знаех, че вреди. И цигарите също. И алкохолът. Но го правех. И го правя. А май и ще го правя. Стана ми навик. Обичах кафето. Не можех без него. Всичко започваше с кафе. И обикновено свършваше пак с кафе. Кафето беше лечението на всичко. И края. И всичко.
Тежка нощ?-Кафе. Разсънване?-Кафе. Първа среща?-Кафе.Последна среща?-Кафе. Скука?-Кафе. Махмурлук?-Кафе.
Най-универсалното нещо. Кафето. Сега си припомням нещо. Мамка му и на спомените...
Алкохол. Много. Силна музика. Цигарен дим. Аз и Той. Велико. Неописуемо. А сутринта? Кафе. Дълго. С три захарчета. Без чинийка. В чаша с картинка. И пластмасова лъжичка. Цигарите. Синьо GD. СИлни. Прекалено силни за мен. Ароматът. На кафе. На парфюм. На цигари. Поглед забит в чашата. Разбърквам кафето с такова усърдие. И не отмествам погледа си. Сякаш се опитвам да видя бъдещето си. Ама какво бъдеще търся аз в това кафе? Този ужасен черен цвят, където попаднаха белите зрънца захар и се разтопиха. А някои останаха на дъното. Но аз не ги виждам. Нищо не виждам. Бавно, но убедително дърпам от цигарата. Парата от кафето и димът от GD-то съвсем ми премрежват погледа и аз губя реална представа за нещата. Не мисля за нищо. МЪжкият парфюм. Кафето. Разменени без смисъл думи. И един край. На едно начало. Кафето ме събужда от съня от който така не искам да се събудя. Кафето ни разделя, но е единственото нещо, което ни свързва.
Кафето. Неизменно свързано с цигара. Празният ми поглед. Сутрешното слънце. В един момент мразя всичко. Искам да съм сама. Само с кафето и цигарата.
Но пък обичам този, който ми прави кафе сутрин. Обичам да съм с него. Боже, колко обичам неговото кафе. Защото знам, че ще ме спаси.
Но него вече го няма. Онзи човек. Научих се сама да си правя кафе. Сама си го пия. Сама пуша. Не говоря. Не споделям. Само мисля. И то какво? Защо съм сама. Обичам вече и шума. Дори на телевизора. Мразя самотата, когато съм сама. Но пък и мразя шума, когато не съм. Човек рядко е доволен.
Обичам на масата да има чаши. От кафе. Следи от хора. Пепел в пепелника. Живот.
Научих се да си правя кафе. Но го правя само за себе си и е тъжно. Тъжно е, когато няма кого да зарадвам. И си оставам сама.
Сама. С кафето, вече изпито. С цигарата, почти изпушена. С листа, написан с няколко думи. И със себе си. Всъщност наполовина със себе си. Загубила съм другата си част. Някъде. Сред хората. Не знам къде. Но и не искам да знам.
Изпитото кафе. Мога да си направя още. Но има ли смисъл? Просто кафе. Един навик. Порок. Но прекалено силен. По-силен от мен. И докато се усетя пак пия поредната чаша кафе. Все още е горещо. Но тази нежност, която първо докосва устните ми, после езика ми, а накрая възпламенява цялото ми тяло. Никой не може така. Всъщност на никой не вярвам така.
Леко нервна съм. И не ми се спи. А мина вече полунощ. Да не би вина да има кафето? Не.
Мислите. И кафето. Толкова неказани думи. Толкова несвършени неща. Толкова неспазени обещания. И кафето. Кафето ме лишава от всичко. И ми дава всичко. Всичко. Колко банално звучи. Почти колкото "обичам", "обещавам" и "винаги".
Притварям очи. Хапя устните си. Мисълта ми тече по-бързо, отколкото ръката ми може да пише. Нормално. Ама не съвсем. Защото треперя. Може би от многото кафе, от нетърпението, от чувствата, от тръпката.
Сега се замислям, че не всички обичат кафе. Те не го обичат, а аз не мога да живея без него. Това е все едно да срещнеш единствения и за теб да е всичко, но за другите - просто никой. Защото те не го познават. Въпрос на вкус. Аз избирам натрапчивия горчив вкус.
Пак паля цигара. Забравих GD-то. Но не и силата му. Пуша други цигари. Моите. Успокояват ме. Не ми навяват тъжни спомени. Всъщност, не ми носят никакви спомени. Нали, навика...
Животът ми става прекалено монотонен. Кафе. Цигара. Смях. Лицемерие. Обич. Ненавист. Път. Обикновено наникъде. Но тайно се надявам да е пътя, който ще ми покаже коя съм. Оставам си само с надеждата. Пълно безсмислие. Просто нямам цел.
Не, разбира се, че имам проблеми. Хиляди са. Но едни разбиращи очи. Една искрена усмивка. Едно кафе. И 5-6 цигари те карат за момент да ги забравя. А, разбира се и дозата смях.
Винаги съм бягала от проблемите си. Все търсех начин да ги забравя. Дали чрез други мисли. Дали чрез сън. Дори чрез алкохол. И лоши думи. И удари. Но винаги след всички тези методи имам нужда някой да ме стопли. Да не ми казва, че съм сгрешила. И обикновено това е кафето.
Целият ми свят почва да се върти в една чаша кафе по посока на лъжичката. Наляво, надясно...Намирам се. Намирам те. Намирам го. И после губя всичко. А цялата философия на нещата се крие в едно кафе. В това да го споделя с някой, или по-точно...да обичам и да съм обичана. Нима това не търсим всички?
Не знам. Аз пак си оставам с кафето. С мислите. С мечтите. Сама, не самотна. Задаваща въпроси, чиито отговори ще открия само в себе си!
Кафе. Ароматът му. Израснала съм с него. Като бях дете само миризмата му ме събуждаше. И знаех, че някой е буден, че някой е започнал деня и че ще се погрижи за мен. Тогава не пиех. Кафе. Втълпяваха ми, че горчи, че е вредно. Но защо те го пиеха всяка сутрин? И някак виждах, че им харесва. Живеех заради този аромат. Когато не го усещах, ми липсваше.
Но пораснах. Първата ми чаша кафе. Горчеше, да. Но някак горчивината ми вдъхваше сили. Ароматът се промени. Сигурно защото се смесваше с дима на цигарите и двата парфюма. Но и без тях кафето пак беше различно. Вече поемах сама пътя. Знаех, че вреди. И цигарите също. И алкохолът. Но го правех. И го правя. А май и ще го правя. Стана ми навик. Обичах кафето. Не можех без него. Всичко започваше с кафе. И обикновено свършваше пак с кафе. Кафето беше лечението на всичко. И края. И всичко.
Тежка нощ?-Кафе. Разсънване?-Кафе. Първа среща?-Кафе.Последна среща?-Кафе. Скука?-Кафе. Махмурлук?-Кафе.
Най-универсалното нещо. Кафето. Сега си припомням нещо. Мамка му и на спомените...
Алкохол. Много. Силна музика. Цигарен дим. Аз и Той. Велико. Неописуемо. А сутринта? Кафе. Дълго. С три захарчета. Без чинийка. В чаша с картинка. И пластмасова лъжичка. Цигарите. Синьо GD. СИлни. Прекалено силни за мен. Ароматът. На кафе. На парфюм. На цигари. Поглед забит в чашата. Разбърквам кафето с такова усърдие. И не отмествам погледа си. Сякаш се опитвам да видя бъдещето си. Ама какво бъдеще търся аз в това кафе? Този ужасен черен цвят, където попаднаха белите зрънца захар и се разтопиха. А някои останаха на дъното. Но аз не ги виждам. Нищо не виждам. Бавно, но убедително дърпам от цигарата. Парата от кафето и димът от GD-то съвсем ми премрежват погледа и аз губя реална представа за нещата. Не мисля за нищо. МЪжкият парфюм. Кафето. Разменени без смисъл думи. И един край. На едно начало. Кафето ме събужда от съня от който така не искам да се събудя. Кафето ни разделя, но е единственото нещо, което ни свързва.
Кафето. Неизменно свързано с цигара. Празният ми поглед. Сутрешното слънце. В един момент мразя всичко. Искам да съм сама. Само с кафето и цигарата.
Но пък обичам този, който ми прави кафе сутрин. Обичам да съм с него. Боже, колко обичам неговото кафе. Защото знам, че ще ме спаси.
Но него вече го няма. Онзи човек. Научих се сама да си правя кафе. Сама си го пия. Сама пуша. Не говоря. Не споделям. Само мисля. И то какво? Защо съм сама. Обичам вече и шума. Дори на телевизора. Мразя самотата, когато съм сама. Но пък и мразя шума, когато не съм. Човек рядко е доволен.
Обичам на масата да има чаши. От кафе. Следи от хора. Пепел в пепелника. Живот.
Научих се да си правя кафе. Но го правя само за себе си и е тъжно. Тъжно е, когато няма кого да зарадвам. И си оставам сама.
Сама. С кафето, вече изпито. С цигарата, почти изпушена. С листа, написан с няколко думи. И със себе си. Всъщност наполовина със себе си. Загубила съм другата си част. Някъде. Сред хората. Не знам къде. Но и не искам да знам.
Изпитото кафе. Мога да си направя още. Но има ли смисъл? Просто кафе. Един навик. Порок. Но прекалено силен. По-силен от мен. И докато се усетя пак пия поредната чаша кафе. Все още е горещо. Но тази нежност, която първо докосва устните ми, после езика ми, а накрая възпламенява цялото ми тяло. Никой не може така. Всъщност на никой не вярвам така.
Леко нервна съм. И не ми се спи. А мина вече полунощ. Да не би вина да има кафето? Не.
Мислите. И кафето. Толкова неказани думи. Толкова несвършени неща. Толкова неспазени обещания. И кафето. Кафето ме лишава от всичко. И ми дава всичко. Всичко. Колко банално звучи. Почти колкото "обичам", "обещавам" и "винаги".
Притварям очи. Хапя устните си. Мисълта ми тече по-бързо, отколкото ръката ми може да пише. Нормално. Ама не съвсем. Защото треперя. Може би от многото кафе, от нетърпението, от чувствата, от тръпката.
Сега се замислям, че не всички обичат кафе. Те не го обичат, а аз не мога да живея без него. Това е все едно да срещнеш единствения и за теб да е всичко, но за другите - просто никой. Защото те не го познават. Въпрос на вкус. Аз избирам натрапчивия горчив вкус.
Пак паля цигара. Забравих GD-то. Но не и силата му. Пуша други цигари. Моите. Успокояват ме. Не ми навяват тъжни спомени. Всъщност, не ми носят никакви спомени. Нали, навика...
Животът ми става прекалено монотонен. Кафе. Цигара. Смях. Лицемерие. Обич. Ненавист. Път. Обикновено наникъде. Но тайно се надявам да е пътя, който ще ми покаже коя съм. Оставам си само с надеждата. Пълно безсмислие. Просто нямам цел.
Не, разбира се, че имам проблеми. Хиляди са. Но едни разбиращи очи. Една искрена усмивка. Едно кафе. И 5-6 цигари те карат за момент да ги забравя. А, разбира се и дозата смях.
Винаги съм бягала от проблемите си. Все търсех начин да ги забравя. Дали чрез други мисли. Дали чрез сън. Дори чрез алкохол. И лоши думи. И удари. Но винаги след всички тези методи имам нужда някой да ме стопли. Да не ми казва, че съм сгрешила. И обикновено това е кафето.
Целият ми свят почва да се върти в една чаша кафе по посока на лъжичката. Наляво, надясно...Намирам се. Намирам те. Намирам го. И после губя всичко. А цялата философия на нещата се крие в едно кафе. В това да го споделя с някой, или по-точно...да обичам и да съм обичана. Нима това не търсим всички?
Не знам. Аз пак си оставам с кафето. С мислите. С мечтите. Сама, не самотна. Задаваща въпроси, чиито отговори ще открия само в себе си!
Сложността на човешкото общуване
Хора, обшуване...Прости думи, а събират цялата сложност на света. И някак двете
вървят заедно, с което отежняват самото разбиране. А може ли да дадем точно
определение? Търся из главата си, но...не! Ние...Кои сме ние? Ние сме хората –
бъдещето е в наши ръце. Някой го предвиждат /поне образно казано/, а други...са
на принципа “карай да върви, пък каквото ще да става”. И все пак всяко наше
действие малко или много зависи от хората. И ето, че това е общуването.
Общуването между хората е това, което върти света. Какъв би бил животът без
общуване? Просто съществуване - безцелно, неопределено. И въпреки това ние се
справяме. Правим грешки /нали за това сме хора/. Мислим /кой колкото може/.
Хората. Те. Говорят, мислят, чувстват. Но нима разговорите, мислите и чувствата
ни помагат, за да живеем нормално. Доста често е недостатъчно. Мисля си,
говоря... за сложността на човешкото общуване. На пръв поглед е лесно. Просто
думи, изречения казани от нас с мисъл или без нея. И ето, от там идва сложното.
Защото сме различни. Няма еднакви хора, но има подобни, с еднакви интереси или
... еднакъв цвят на косата. Но това едва ли ше ни помогне да сме по-обединени,
по-заедно. Различните езици. Ех, колко сме били доволни, когато сме говорели на
един език. Но чуждите грешки - на наш гръб. И сякаш е добре, но е трудно. За кой
дявол ни е притрябвало да строим “онази” кула. Любопитство. Човешко е. Все пак след много мъки, изписани
химикалки и листи успяваме да постигнем и да се лишим от това, което ни разделя.
Но само най-малката част. Езикът. Но дори да говорим един език, ние се разбираме
все по-трудно и трудно. Няма двама души, които да мислят еднакво, но защо и ли е
и нужно това? И все пак след много трудности и пречки, все успяваме да се
разберем. Е, поне в повечето случаи. Мисля си...за сложното. И че ние си го
правим. Точността на хората не винаги среща разбиране от другата страна. Думи,
жестове...Точност и неточност...разбиране и неразбиране. Пак просто наредени със
смисъл буквички. Пак си мисля...дори прокълнати от Бог, няма ли начин да се
разбираме все пак. Нещо универсално. Единственото, за което се сещам е
усмивката. Международно разбиране. Само усмивката не се нуждае от превод, защото
тя на всички езици е едно. Щастие. Радост. И до някаква степен означава и
разбиране. И ми проблясва, че не всичко е толкова сложно. Една усмивка е равна
на толкова много думи. Ти я разбираш, аз също а може би и те. И винаги има
отговор...Усмивка с усмивка.А бе, въобще колко му трябва на човека? /друг път ще
си говорим за “добрата бира”, защото алкохолът скъсява всяка граница между
хората, ама..../ Как можем да “обезвредим” сложността на човешкото общуване?
Може би като говорим. Да, говорим, защото често хората не се разбират именно
заради своето мълчание. Все пак нямаме субтитри на челата си? Продължавам с
моето си мислене. Прекалено много мисли и се чудя коя и как да напиша, за да ме
разберете. Вероятно най-неподходящата съм избрала. Няма значение...Всъщност има,
но защо е толкова важно? Ах този синдром на сложността на човешкото общуване.
Защо не се разбираме бе, хора? Причини много...глупост, ограничаване, а може би
и слухови проблеми /не визирам никого/. Чудя се дали да не помисля пак. Ама аз и
да не искам, думите просто някак излизат. Ех, стига толкова сложност. Да взема
да обобщя всичко ли? Хем ще ви улесня да не ми четете сложните работи. /Но аз
съм с доста елементарно мислене..., за да ме разбират другите, не заради
друго.../ С две-три или колкото там думи излезат, ще ви кажа накратко моята
“многосложноизразена” мисъл... Ние сме си ние. Променяме се. Е, поне малко.
Някои остават неразбрани...други пък не. Вината си е наша /не се мръщете на
някои далечни роднини преди хиляди години/. Ама като сме толкова умни, защо
никой не измисли начин да контактуваме по-лесно? Май всичко зависи от нас и дали
сме всички заедно...а май не сме. Е, ваша работа. Опра’йте се!:)
Обичам
Обичам те.
Или поне той така твърдеше,
че ще ме обича вечно,
но не ме обича вече.
Разстоянието далечно
сякаш беше твърде много.
А моето малко сърце
се изпълва с все повече отрова.
От любовта му силна и голяма
от дни и помен няма.
От моето сърце и очи е тъй далече.
Аз никога никого не ще обичам вече.
Гордостта сниших си и му повярвах.
Плача.Стига вече. Достатъчно плаках.
Единственото нещо останало в мен
е да пазя любовта си ден след ден.
Обичах те или те обичам?
Обичам!Нали и до днес все след тебе тичам!
Или поне той така твърдеше,
че ще ме обича вечно,
но не ме обича вече.
Разстоянието далечно
сякаш беше твърде много.
А моето малко сърце
се изпълва с все повече отрова.
От любовта му силна и голяма
от дни и помен няма.
От моето сърце и очи е тъй далече.
Аз никога никого не ще обичам вече.
Гордостта сниших си и му повярвах.
Плача.Стига вече. Достатъчно плаках.
Единственото нещо останало в мен
е да пазя любовта си ден след ден.
Обичах те или те обичам?
Обичам!Нали и до днес все след тебе тичам!
5 минути
Говори ми се - да, сега!
Не казвай, че нямаш време ти.
Искам да поговорим за онова,
което остави в мен големи щети.
Стой тук, не тръгвай никъде!
Остави ме да говоря само 5 минути.
Ако искаш не ме слушай въобще,
прави се, но искам да виждам очите ти.
Знам, че сега по лицето ми има сълзи,
а ти най-добре знаеш кой е виновен.
Не ме успокоявай,по-добре не се мъчи,
знаеш, че пред мен си доста греховен
Чакаш все пак нещо да кажа.
Боже,колко си заблуден,милият ми!
Това,което исках да ти разкажа
трябваше вече да си го чул от очите ми.
Не казвай, че нямаш време ти.
Искам да поговорим за онова,
което остави в мен големи щети.
Стой тук, не тръгвай никъде!
Остави ме да говоря само 5 минути.
Ако искаш не ме слушай въобще,
прави се, но искам да виждам очите ти.
Знам, че сега по лицето ми има сълзи,
а ти най-добре знаеш кой е виновен.
Не ме успокоявай,по-добре не се мъчи,
знаеш, че пред мен си доста греховен
Чакаш все пак нещо да кажа.
Боже,колко си заблуден,милият ми!
Това,което исках да ти разкажа
трябваше вече да си го чул от очите ми.
Нямат ли край сълзите
Нямат ли край сълзите вече?
Няма ли край мъката човешка?
Защото с тях си не човек,а човече
и всеки си играе с теб - просто пешка.
Нямат ли край сълзите вече?
Изплакаха ми се очите - край?
И когато уж ги няма - стават повече
и аз по - силно плача - няма край!
Нямат ли край сълзите вече?
Нямат ли край твоите лъжи?
Нямат ли край изневерите вечни?
Те вървят редом с моите сълзи.
Кога ще спреш твоите лъжи?
Кога ще спреш моите сълзи?
Защото с всяка твоя лъжа в очите ми
се раждат сълза след сълза
Няма ли край мъката човешка?
Защото с тях си не човек,а човече
и всеки си играе с теб - просто пешка.
Нямат ли край сълзите вече?
Изплакаха ми се очите - край?
И когато уж ги няма - стават повече
и аз по - силно плача - няма край!
Нямат ли край сълзите вече?
Нямат ли край твоите лъжи?
Нямат ли край изневерите вечни?
Те вървят редом с моите сълзи.
Кога ще спреш твоите лъжи?
Кога ще спреш моите сълзи?
Защото с всяка твоя лъжа в очите ми
се раждат сълза след сълза
Твоите бавни целувки
Твоите бавни целувки
изгаряха ме нощ и ден.
Твоите нежни прегръдки
исках ги само за мен.
Твоята нежност изгаряща
ме гореше ужасно жестоко.
А аз самата - вече пареща,
потъвам бавно надълбоко.
Твоята весела страшна тъга
ме караше да плача и да се усмихвам.
Но един ден разбрах с много вина,
че не мога към теб да избухвам и стихвам.
Толкова по - лесно да бъдем двама.
Беше ми по - лесно да се смея, да живея.
И когато с теб исках да бъда пряма,
ти беше вече избрал да си с нея.
изгаряха ме нощ и ден.
Твоите нежни прегръдки
исках ги само за мен.
Твоята нежност изгаряща
ме гореше ужасно жестоко.
А аз самата - вече пареща,
потъвам бавно надълбоко.
Твоята весела страшна тъга
ме караше да плача и да се усмихвам.
Но един ден разбрах с много вина,
че не мога към теб да избухвам и стихвам.
Толкова по - лесно да бъдем двама.
Беше ми по - лесно да се смея, да живея.
И когато с теб исках да бъда пряма,
ти беше вече избрал да си с нея.
Ти
Ти въобще не ми липсваш.
Ти бе просто пътник в сърцето ми.
На някъде вечно тръгващ и спиращ,
но оставил траен спомен в душата ми.
Не усещам аз просто твоята липса.
А само някак вятъра слаб.
Нима си още тук? Вече ми писна
и продължавам да усещам хлад.
Хладта е толкова студена,
но все пак още по - гореща
колкото беше твоята целувка последна
докоснала моите устни в нощта...
Тебе вече те няма, но какво
усещам аз да стои около мене?
Споменът за твоето същество
в мислите ми не спира да стене...
Ти бе просто пътник в сърцето ми.
На някъде вечно тръгващ и спиращ,
но оставил траен спомен в душата ми.
Не усещам аз просто твоята липса.
А само някак вятъра слаб.
Нима си още тук? Вече ми писна
и продължавам да усещам хлад.
Хладта е толкова студена,
но все пак още по - гореща
колкото беше твоята целувка последна
докоснала моите устни в нощта...
Тебе вече те няма, но какво
усещам аз да стои около мене?
Споменът за твоето същество
в мислите ми не спира да стене...
Някоя някъде там
Когато седиш в тъмнината сам,
когато искаш, а не можеш да летиш,
тогава се сещаш за някоя някъде там,
която се молеше да я обичаш.
И искаш тази някоя някъде там
да е при теб тази нощ сега,
защото си самотен, не просто сам
и то не само сега във нощта.
А тишината е някак много шумна
и всичко във тебе силно крещи.
Как си могъл да оставиш тази жена?
И очите ти се пълнят със сълзи.
Днес едва разбра какво направи преди,
защото днес си различен, днес си друг.
И тази някоя някъде там вече няма за теб сълзи,
но тя не е просто някоя някъде там.
Тя бе жената, която нямаше да те остави сам.
когато искаш, а не можеш да летиш,
тогава се сещаш за някоя някъде там,
която се молеше да я обичаш.
И искаш тази някоя някъде там
да е при теб тази нощ сега,
защото си самотен, не просто сам
и то не само сега във нощта.
А тишината е някак много шумна
и всичко във тебе силно крещи.
Как си могъл да оставиш тази жена?
И очите ти се пълнят със сълзи.
Днес едва разбра какво направи преди,
защото днес си различен, днес си друг.
И тази някоя някъде там вече няма за теб сълзи,
но тя не е просто някоя някъде там.
Тя бе жената, която нямаше да те остави сам.
Бъдещ спомен
Днес е по - различно от вчера.
Днес си друг, днес си различен.
Само не можах да разбера защо
не си с мен вече романтичен.
Всичко почна ей така - на шега
бързо, страсто и доста прекрасно,
но свърши толкова скоро - почти веднага
но достатъчно бързо, за да се влюбя ужасно.
Не знам в теб аз какво харесах.
Не знам защо за тебе мислех винаги.
Не знам защо за тебе това написах,
може би, за да си моя бъдещ спомен.... ...
ЗАВИНАГИ!
Днес си друг, днес си различен.
Само не можах да разбера защо
не си с мен вече романтичен.
Всичко почна ей така - на шега
бързо, страсто и доста прекрасно,
но свърши толкова скоро - почти веднага
но достатъчно бързо, за да се влюбя ужасно.
Не знам в теб аз какво харесах.
Не знам защо за тебе мислех винаги.
Не знам защо за тебе това написах,
може би, за да си моя бъдещ спомен.... ...
ЗАВИНАГИ!
Приказка
Седя на брега и чакам,
не знам какво, но чакам.
Чакам следващата вълна,
чакам следващата звезда.
А май чакам и една сълза.
А не беше ли любовта?
Чакам, чакам вече пети ден,
чакам те да дойдеш при мен.
А ти си май далеч от тук
и сякаш си вече друг.
Аз чакам само вест от теб
и май че тя ще дойде след...
На брега аз виждам бутилка
от изпито вино - празно шише,
но не е празно въобще.
Има съобщение за мен.
За мен. От теб. За мен. Мен.
Удар. Трясък. Шум от счупено стъкло.
Ръцете ми треперят и едва чета.
Писмото не е от теб. Но за мен
приказка за любовта. За мен.
Разказва се за една жена,
която чакала любовта. И тя дошла,
но за съвсем малко била.
И след краткия престой
жената била съвсем в безпокой.
Къде ли е любовта? - питала тя,
но никой не знаел за нея,
никой не я бил чувал...
...пък камо ли виждал...
И търсила я жената, и ден, и нощ
накрая намерила смърта си с нож.
Защотото не открила любовта,
нямала смисал да живее тя.
Прочетох приказката аз.
Прочетох я и се замислих.
Така ли ще свърша и аз
или ще я подмина - с ряз?
Мислех дълго и аз.
Дали обичала теб съм?
Или ти си бил само сън?
Дали си струва да напусна този свят
за да отида там, където всички спят?
И разбрах истина една... ...
Заслужава се да умреш за човек
който е бил и в мраз, и в пек,
винаги със теб.
Защото няма нищо по хубаво от това
да дадеш живота си за любовта .
Ще кажеш ли сбогом? Първо се научи да казваш остани!
Хей, пак съм аз! Не, този път няма да те карам да ме почувстваш пак - болката. Този път искам да те науча на нещо. Няма да те боли. Обещавам. Ще ти помогна, но само ако ми повярваш. Знаеш ли защо идвам аз? Мислил ли си защо аз превземам дните и нощите ти и те карам да се срещаш с горещите сълзи, моите деца, но родени в твоите очи? Защото те е страх. Сигурно ще ми кажеш, че не е вярно, че не си страхлив. Не, приятелю, доста страхове се превъзмогват - страх от тъмното, страх от високото, страх от вината, но ти, да точно ти, който не искаш да ме погледнеш в очите, се страхуваш да говориш за чувствата си, думите, които не прознасяш никога са именно тези, които водят мен. Аз съм незабравима. За това не се разсейвай, а ме слушай. Аз те познавам добре. Познавам те от малко дете, още от времето, когато дори не осъзнаваше, че аз съм около теб. Омръзна ми да се оплакваш и да те гледам, че си тъжен. Писна ми да се отказваш, да не вярваш и да губиш надежда. И е жалко да мълчиш, когато сърцето ти те кара да крещиш. А е смешно, когато "псуваш" живота си и казваш, че не е честен спрямо теб. Защото ти сам си правиш всичко. Всички грешки са твои и не трябва да се сърдиш на никого за тях. Недей да плачеш, че ти казвам истината. Знам, че те боли, нали заради това съм тук. Спри, моля те... Казваш ми, че е късно, че си загубил тази битка с много рани. Загубил си приятел, любим човек. Но това е само една битка. Чуй ме, за да победиш във войната... Знам, че вече си се отказал, че не намираш смисъл дори в мен. Но аз съм ти приятелка, както и Надеждата. Защо говориш така, та тя не те е изоставила, просто ти си я наранил, като си се отрекъл от нея. Нея също я боли, но тя продължава да тича след теб, въпреки, че е жестоко ранена. Спри и я почакай. Бързаш, но за къде? Та ти си дете и винаги ще си останеш, докато не победиш страховете си. Хей, дете, усмихни се! Само не ми казвай, че няма за какво... Обичаш ли? Ужасно много. Страдаш ли? Разбира се, иначе как ще разбереш цената на щастието. Мечтаеш ли? Та ти даже подаряваш мечтите си, но заради мен си остави поне една. Искаш ли? Искаш да дадеш всичко, всеотдайността те прави щастлив. Но в един момент пак си тъжен, останал си сам и без нищо. Можеш ли да издържиш? Можеш всичко. А днес защо си тъжен? А, разбирам - наранен си. Пак ли не посмя да кажеш онези думи. Изрекъл си ги, но едва доловимо и пак сигурно си останал неразбран. Наистина е лошо да не те разбират, но още по лошо е да не си опитал, да не си се борил до край това да не е така. Ах, миличък мой, не казвай "СБОГОМ" на това, което си обичал и обичаш все още. Защото ти още не си се научил да казваш другата важна дума, която определено ще те направи щастлив и ще те научи да ми се усмихнеш. Не ме гледай учудено и защо чак сега ме поглеждаш? Любопитен ли си? Е, няма да те държа в напрежение. Научи се, дете мое, да гледаш в очите и да казваш без страх "ОСТАНИ" на всичко, което те е карало да грееш. По-добре да опиташ, отколкото цял живот да се питаш:"Ако бях опитал, щях ли да успея?" Тръгвай, още ли си тук? Вече е моментът да побързаш. Вярвам, че ще се срещаме вече по-рядко, за да искаш пак да ти припомня колко струва това да си радостен, за това ... до скоро, не сбогом.
сряда, 29 октомври 2008 г.
Destination: Lovech - Turnowo - Sofia - Lowech : DONE!
И та така де... Голямото пътуване от централна до западна България приключи победоносно. Започна на знаменита дата 24ти и завърши на нетолкова знаменита дата 29ти!
Парти в Органза? Да, да, ама баш не! Парти в Деколте. Да бе, точно така. Не в моето Деколте, а в Деколте в Търново. Снимки...колкото щеш....!
Така...За въпросните момчета по снимките няма да коментирам. :) Познавам ги от момента на снимките и сигурно само до там. И по добре. Не че Зари не се е забавлявал в Червило през това време (Росицо, Росицо, де ти посече акъла на Търново да ходим!).
В крайна сметка на дата 25ти акостирах на Софийска територия. Няма да ви описвам каква картинка бях. И как от 10:30 сутринта тръгнах в 18:30 за София. Но пък пътувах в царски бус ! :) :) :) Принципно доста трудно мога да ме изкопчат от София, та от първоначалната идея да си дойда на дата 26ти, аз финиширах тази експедиция чак днес 29ти!
Ей богу, жестоко се борих за да остана още малко! Но така и не успях да надвия над майчините, вуйчовите, бабините и тем подобни телефонни обаждания.(Първоначално хич не си вдигах телефона, а накрая го изключих). Стигна се чак до заплахи:"Ако си не дойдеш, ще те намерим с полиция, да знайш!"... Пропуснала съм факта, че вуйчо е полицай и нещо бая му е скучно, че аз рекох да внеса малко адреналин. :) В крайна сметка....
1. Бях на парти на Кристиян Дюран и Дабъл Ди (колко е смешно написано на БГ).
2. Припознах се в един човек, започнах да му говоря, а той ме гледа като втрещен. В крайна сметка съм избързала...така или иначе трябваше да се запозная с него :)
3. Седях около 10 часа и си говорих с въпросния човек.
4. Интересното е, че не изпитах никакво желание да го целуна дори. :) (Ето Зари, виждаш ли!)
5. Имам ново палтенце, обички и чанта !!! Мерси, Зари :)
6. Обещан ми е Лабрадор Ретривър. :)
7. Прибрана съм жива и здрава. Пазена. Нахранена и нелишена от нищо!
СЛЕДВАЩА ДЕСТИНАЦИЯ: СОФИЯ, СИН СИТИ, СИНЪРС СЪС СТЕЛА (СТЕЙСИ)
/много ССССССС :), дано да е за хубаво/
събота, 18 октомври 2008 г.
Заключен блог!
Молбата е на един "редовен читател". Услуга за услуга. Кофти история. Може да е за добро. :)
Пък кой знае един ден къде могат да се поберат тези писания...сигурно на нещо, което не може да се заключи. Но молбата е за блогчето ми. Скъпоценното ми. Милото ми...
Изненада ме факта на многобройните ми читатели :) Честно, не го очаквах. Знаех горе долу кой са ми феновете, но чак пък така... Жалко, че аз не съм писател за всеки и ще огранича достъпа.
Наложена ми е цензура . Браво! :) Вече няма свобода на словото! Няма демокрация! Живеем в патриархалния строй! ... И всичко заради една услуга...
Ами здраве да е! Всичко се връща на този свят :)
неделя, 12 октомври 2008 г.
вторник, 30 септември 2008 г.
I miss the summer....Summer '08
Слънце? През октомври....понякога, за малко... Тъжно ми е ...пак понякога и пак за малко. Толкова много обещания и толкова неизпълнени желания. Толкова много емоции и толкова пролети сълзи... Представям ви МОЕТО ЛЯТО 2008!
Ще започна с това, че отидох зарязана, изпълнена с много надежда и всъщност отидох празна и без нищо...Нямах никой до себе си, нямах и нищо...
Най-голямото щастие - това бе моментът, в който попаднах в Браво 5. Там намерих всичко, което ми беше нужно за лято 2008... Обстановка, хора, точно място до всичко ... Благодаря на Краси, за което.
Най - голямата случайност - това бе, когато срещнах Алекс във влака. Невероятни моменти, невероятно забавно...
Вметка за Алекс - не се получи, беше ясно от самото начало, в което виждах края, но трябваше да проявя някакъв драматизъм на ситуацията, за да покажа, че съм си момиченце и че съм наранена... А всъщност може и да не съм била...неясно и объркано, губят ми се моменти.
Най-добрата работа - наистина попаднах на много правилно място. Работното ми време беше чудесно - дневна, нощна, два дена почивка. За по-добра работа не съм и мечтала.
Най-хубавите партита - партита като тези, на които бях това лято са незабравими и ако не чак незабравими, то дълго време ще се говори за тях. Бях на Audiofly, Hector Romero, Victor Calderone, John Digweed, Axwell, Steve Angello, Sebastian Ingrosso, Rachell Starr и още много български DJs. Снимките са най-малкото доказателство как съм се забавлявала.
Най-интересните хора - /срещнати по партита и странни места/ - На 1во място ще сложа Алекс, знаете историята с него вече. Не мога да не спомена Мария от Асеновград, която е много сладка мацка и ще я запомня с невероятната усмивка и това, че е един вид мое копие :-) Среща - Бийч Бар Мания. Следващите хора, които няма как да забравя са Денис и Цецо от София. Това са възможно най-забавляващите се хора, които срещнах това лято. Място, Бийч Бар Мания. Срещанхме се на един автър и по простата причина, че всички си бяха тръгнали, ги попитах дали мога да си оставя нещата при тях... :) Заговорихме се и вечерта дойдоха да ме видят... Не си разменихме нито телефони, нито нищо и не смятах, че ще ги видя пак... Да да, ама не. Една вечер към 12 дойде Денис, докато бях на работа. Бях стресирана (в този момент плачех за Алекс и Ники). Миличкият Денис бил идвал да пита кога съм на работа, за да дойде да ме види и да ми каже да сме ходили на парти / Метрополис/. Бях трогната до болка. Попитах го как така са се сетили за мен. И той каза, че му е направило много силно впечетление това, че съм ги познавала от 5 мин и съм си зарязала портмоне и телефони при тях и съм изчезнала на някъде... :) Явно моята безотговорност има и плюсове... Следващият човек е Тони от Пловдив. Това е момичето с мишката... :) А аз съм момичето с котката. Място - Какао Бийч. Дойде супер неочаквано до мен и ми каза:"Ти ли ми взе мишката?". При което, аз бях стъписана и казах:"Не, не ти взех аз мишката, но моята котка изяде твоята мишка" и си показах котенцето на коремчето. Тя ме гледаше толкова учудено, докато не почна да се смее, извини се и ми снимка татуса. После ми обесни, че става въпрос за оптична мишка, която всъщност някой й беше прибрал.
Неочаквани неща - неочаквано беше, че с Николай (на Пламен най-добрият приятел) станахме мега добри приятели и се чуваме толкова често, колкото е възможно. Неочаквано е, че съжителствах с 4 момчета, които нямаха нищо общо и Надето. Неочаквано пропуснах най-голямото парти на сезона. Възможно най-неочаквано се влюбих в едно от тези 4 момчета, с които живях. Още по-неочаквано, че бях само с 2 момчета това лято (сезонът на дините). Очаквах, че г-н Единствен ще ми липсва, но неочаквано - въобще не ми липсваше, нито пък сега. Неочаквано си купих обувки с 12 см ток, като всички знаят, че обичам да съм здраво стъпила на земята. Неочаквано срещнах много готини колеги, сред които са Ники (екс портиер, настоящ рецепционист), Митко 2, Кремена и очаквано със старите колеги Весо, Вани и Радо. Неочаквано нищо не загубих!!! Но очаквано не спестих грам стотинка. Неочаквано така бързо ме понесе животът, че забравих живота си преди. Неочаквано не успях да се видя с приятелите си от Ловеч, с които цяло лято работихме заедно - или работата, или всичко ново ни спираше. Но очаквано, пак сме си приятели. Неочаквано това лято плаках много. Но пък си остава незабравимо. Неочаквано много се ядосвах в работата. Също така неочаквано си мисля, че я върших добре, колкото е възможно по силите ми и даже още малко.
Ще започна с това, че отидох зарязана, изпълнена с много надежда и всъщност отидох празна и без нищо...Нямах никой до себе си, нямах и нищо...
Най-голямото щастие - това бе моментът, в който попаднах в Браво 5. Там намерих всичко, което ми беше нужно за лято 2008... Обстановка, хора, точно място до всичко ... Благодаря на Краси, за което.
Най - голямата случайност - това бе, когато срещнах Алекс във влака. Невероятни моменти, невероятно забавно...
Вметка за Алекс - не се получи, беше ясно от самото начало, в което виждах края, но трябваше да проявя някакъв драматизъм на ситуацията, за да покажа, че съм си момиченце и че съм наранена... А всъщност може и да не съм била...неясно и объркано, губят ми се моменти.
Най-добрата работа - наистина попаднах на много правилно място. Работното ми време беше чудесно - дневна, нощна, два дена почивка. За по-добра работа не съм и мечтала.
Най-хубавите партита - партита като тези, на които бях това лято са незабравими и ако не чак незабравими, то дълго време ще се говори за тях. Бях на Audiofly, Hector Romero, Victor Calderone, John Digweed, Axwell, Steve Angello, Sebastian Ingrosso, Rachell Starr и още много български DJs. Снимките са най-малкото доказателство как съм се забавлявала.
Най-интересните хора - /срещнати по партита и странни места/ - На 1во място ще сложа Алекс, знаете историята с него вече. Не мога да не спомена Мария от Асеновград, която е много сладка мацка и ще я запомня с невероятната усмивка и това, че е един вид мое копие :-) Среща - Бийч Бар Мания. Следващите хора, които няма как да забравя са Денис и Цецо от София. Това са възможно най-забавляващите се хора, които срещнах това лято. Място, Бийч Бар Мания. Срещанхме се на един автър и по простата причина, че всички си бяха тръгнали, ги попитах дали мога да си оставя нещата при тях... :) Заговорихме се и вечерта дойдоха да ме видят... Не си разменихме нито телефони, нито нищо и не смятах, че ще ги видя пак... Да да, ама не. Една вечер към 12 дойде Денис, докато бях на работа. Бях стресирана (в този момент плачех за Алекс и Ники). Миличкият Денис бил идвал да пита кога съм на работа, за да дойде да ме види и да ми каже да сме ходили на парти / Метрополис/. Бях трогната до болка. Попитах го как така са се сетили за мен. И той каза, че му е направило много силно впечетление това, че съм ги познавала от 5 мин и съм си зарязала портмоне и телефони при тях и съм изчезнала на някъде... :) Явно моята безотговорност има и плюсове... Следващият човек е Тони от Пловдив. Това е момичето с мишката... :) А аз съм момичето с котката. Място - Какао Бийч. Дойде супер неочаквано до мен и ми каза:"Ти ли ми взе мишката?". При което, аз бях стъписана и казах:"Не, не ти взех аз мишката, но моята котка изяде твоята мишка" и си показах котенцето на коремчето. Тя ме гледаше толкова учудено, докато не почна да се смее, извини се и ми снимка татуса. После ми обесни, че става въпрос за оптична мишка, която всъщност някой й беше прибрал.
Неочаквани неща - неочаквано беше, че с Николай (на Пламен най-добрият приятел) станахме мега добри приятели и се чуваме толкова често, колкото е възможно. Неочаквано е, че съжителствах с 4 момчета, които нямаха нищо общо и Надето. Неочаквано пропуснах най-голямото парти на сезона. Възможно най-неочаквано се влюбих в едно от тези 4 момчета, с които живях. Още по-неочаквано, че бях само с 2 момчета това лято (сезонът на дините). Очаквах, че г-н Единствен ще ми липсва, но неочаквано - въобще не ми липсваше, нито пък сега. Неочаквано си купих обувки с 12 см ток, като всички знаят, че обичам да съм здраво стъпила на земята. Неочаквано срещнах много готини колеги, сред които са Ники (екс портиер, настоящ рецепционист), Митко 2, Кремена и очаквано със старите колеги Весо, Вани и Радо. Неочаквано нищо не загубих!!! Но очаквано не спестих грам стотинка. Неочаквано така бързо ме понесе животът, че забравих живота си преди. Неочаквано не успях да се видя с приятелите си от Ловеч, с които цяло лято работихме заедно - или работата, или всичко ново ни спираше. Но очаквано, пак сме си приятели. Неочаквано това лято плаках много. Но пък си остава незабравимо. Неочаквано много се ядосвах в работата. Също така неочаквано си мисля, че я върших добре, колкото е възможно по силите ми и даже още малко.
СЪВСЕМ ОЧАКВАНО ИСКАМ ДА КАЖА ЧЕ МИ ЛИПСВА ВСИЧКО НЕОЧАКВАНО, ВСЕКИ ЕДИН МОМЕНТ - НА РАДОСТ И ТЪГА, ВСЕКИ ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО СЪМ СРЕЩНАЛА ЗА ДОБРО ИЛИ ЛОШО, ЗАЩОТО ЗНАМ, ЧЕ СЪМ НАУЧИЛА НЕЩО ОТ ВСЯКА ЕДНА ДУМА.
НЕОЧАКВАНО ВИ ОБИЧАМ ВСИЧКИТЕ.
НЕОЧАКВАНО СЕ ИЗВИНЯВАМ ЗА ВСИЧКИ НЕРВИ И ЯДОВЕ, КОИТО СТЕ ПОНЕСЛИ ЗАРАДИ МЕН.
ОЧАКВАНО ИЛИ НЕ, СЕ ИЗВИНЯВАМ И ОБЕЩАВАМ ДА СЕ ПОПРАВЯ.
НЕОЧАКВАНО ВИ КАЗВАМ ДО СКОРО :)
сряда, 24 септември 2008 г.
Вицове
В институт тече изпит. Девойка тегли билет. Падат й се "Полимери".
Тя не знае нищо по въпроса, затова казва на професора:
- Не знам нищо по този въпрос.
Професорът:
- Добре, ще се раберем. Можете ли поне, да ми кажете името на един полимер?
Девойката мълчи.
Професорът:
- Имате ли си гадже?
- Имам!
- Ще ви помогна. Името на един полимер е подобно на името на това което правите вечер с гаджео си....
Девойката /възторжено/:
- Аааааа, ебонит...
Професорът:
- Иии направо с ебонита ..... преди ебонита няма ли целулоид...
На едно студентско парти струдент задава въпрос на останалите:
- Кое е това нещо, което при Арнолд Шварценегер е голямо, при Ричард Гиър е малко. Мадона въобще го няма, а папата го има, но не го използва?
Всички започват да се кикотят. Студентът недоумяващо казва:
- Абе, на вас какво ви става. Вие какво си помислихте? То ставаше въпрос за фамилията!
Три часа през ноща. Студент от МЕИ прави проект. Гола колежка лежи на леглото.
- Скъпи, студено ми е! - проговаря тя. Безмълвно судентът взима едно одеало и го мята върху нея, след което продължава своята работа.
След известно време студентката пак се обажда:
- Скъпи, много ми е студено!
Студентът мята второ одеало върху нея.
- Абе ти не разбра ли, че искам мъж? - му казва тя.
- Сега е три часа сутринта, къде да ти го намеря?
На няколко студента много им се приискало момиче. Вървели си те по улицата и видели срещу тях да върви страхотна мадама. Когато се срещнали, я попитали:
- Искаш ли да играем на гатанки? Ако не отговориш, ще ти се изредим всички! А ако познаеш, решаваш ти какво да правим.
- Добре. Става!
Тръгнали те към общежитието, и влезли в стаята на единия от младежите.
- Какво е това: мъничко червеничко, с черни точки?
- Слон!
- Не позна! - и й се изредили всички.
- Какво е това: мъничко червеничко, с черни точки?
- Слон!
- Пак не позна! - и пак минали всички.
Минал ден, минал втори, от стаята никой не излизал. Съседите се усъмнили, залепили ухо на вратата и чули:
- Моля те, кажи калинка!
- Слон!
Ta значи един студент си взел стипендията и кво кво да прави с нея - решил да си купи един чувал с кифлички.Прибира се той с чувала към квартирата си и покрай него минават една майка с детето си което много плачело.Та майката казала на сина си:
-Тихо тихо маминото ,че виж тоя батко какав голям чувал има и ако не слушаш ще те пъхне вътре....Студентът обаче чул това и казал:
-Да да ,да ми изяде кифличките
В медицинския институт професор чете лекция за половите аномалии при мъжете. След това казва на студентите:
- Останаха ни още десет минути. Нека проверим как сте усвоили материала. Как се казва този мъж, който иска, но не може?
- Импотентен - отговарят хорово студентите.
- Правилно. А как се нарича този мъж, който може, но не иска?
Всички се замислят. Само от задните редове се чува тънък женски глас:
- Мръсник, той е просто мръсник!
Между студенти:
- Защо си тъжен?
- Ами писах на нашите да ми изпратят пари за нощна лампа.
- И?
- Ами те ми изпратиха нощна лампа вместо пари.
Двама студенти на лекция. Единият чете вестник и след два часа се обръща към другия, който слуша лектора:
- За какво говори?
- Още не е казал.
На изпит. Студентът тегли билет. Поглежда го и веднага пита:
- Извинете мога ли да пробвам късмета си още веднъж?
- Пробвайте, колега.
Студентът тегли нов билет. На киселата му физиономия професора го подканя още веднъж. На третия път професора казва:
- Колега, ще ви пиша три. Щом нещо търсите, значи нещо знаете…
Тя не знае нищо по въпроса, затова казва на професора:
- Не знам нищо по този въпрос.
Професорът:
- Добре, ще се раберем. Можете ли поне, да ми кажете името на един полимер?
Девойката мълчи.
Професорът:
- Имате ли си гадже?
- Имам!
- Ще ви помогна. Името на един полимер е подобно на името на това което правите вечер с гаджео си....
Девойката /възторжено/:
- Аааааа, ебонит...
Професорът:
- Иии направо с ебонита ..... преди ебонита няма ли целулоид...
На едно студентско парти струдент задава въпрос на останалите:
- Кое е това нещо, което при Арнолд Шварценегер е голямо, при Ричард Гиър е малко. Мадона въобще го няма, а папата го има, но не го използва?
Всички започват да се кикотят. Студентът недоумяващо казва:
- Абе, на вас какво ви става. Вие какво си помислихте? То ставаше въпрос за фамилията!
Три часа през ноща. Студент от МЕИ прави проект. Гола колежка лежи на леглото.
- Скъпи, студено ми е! - проговаря тя. Безмълвно судентът взима едно одеало и го мята върху нея, след което продължава своята работа.
След известно време студентката пак се обажда:
- Скъпи, много ми е студено!
Студентът мята второ одеало върху нея.
- Абе ти не разбра ли, че искам мъж? - му казва тя.
- Сега е три часа сутринта, къде да ти го намеря?
На няколко студента много им се приискало момиче. Вървели си те по улицата и видели срещу тях да върви страхотна мадама. Когато се срещнали, я попитали:
- Искаш ли да играем на гатанки? Ако не отговориш, ще ти се изредим всички! А ако познаеш, решаваш ти какво да правим.
- Добре. Става!
Тръгнали те към общежитието, и влезли в стаята на единия от младежите.
- Какво е това: мъничко червеничко, с черни точки?
- Слон!
- Не позна! - и й се изредили всички.
- Какво е това: мъничко червеничко, с черни точки?
- Слон!
- Пак не позна! - и пак минали всички.
Минал ден, минал втори, от стаята никой не излизал. Съседите се усъмнили, залепили ухо на вратата и чули:
- Моля те, кажи калинка!
- Слон!
Ta значи един студент си взел стипендията и кво кво да прави с нея - решил да си купи един чувал с кифлички.Прибира се той с чувала към квартирата си и покрай него минават една майка с детето си което много плачело.Та майката казала на сина си:
-Тихо тихо маминото ,че виж тоя батко какав голям чувал има и ако не слушаш ще те пъхне вътре....Студентът обаче чул това и казал:
-Да да ,да ми изяде кифличките
В медицинския институт професор чете лекция за половите аномалии при мъжете. След това казва на студентите:
- Останаха ни още десет минути. Нека проверим как сте усвоили материала. Как се казва този мъж, който иска, но не може?
- Импотентен - отговарят хорово студентите.
- Правилно. А как се нарича този мъж, който може, но не иска?
Всички се замислят. Само от задните редове се чува тънък женски глас:
- Мръсник, той е просто мръсник!
Между студенти:
- Защо си тъжен?
- Ами писах на нашите да ми изпратят пари за нощна лампа.
- И?
- Ами те ми изпратиха нощна лампа вместо пари.
Двама студенти на лекция. Единият чете вестник и след два часа се обръща към другия, който слуша лектора:
- За какво говори?
- Още не е казал.
На изпит. Студентът тегли билет. Поглежда го и веднага пита:
- Извинете мога ли да пробвам късмета си още веднъж?
- Пробвайте, колега.
Студентът тегли нов билет. На киселата му физиономия професора го подканя още веднъж. На третия път професора казва:
- Колега, ще ви пиша три. Щом нещо търсите, значи нещо знаете…
Превърнах в роза своето сърце....
Превърнах в роза своето сърце
и вляво на гръдта ти я закичих.
Но ти я сграбчи с ледени ръце
и я изхвърли. Бил си алергичен...
Превърнах в песен своята душа
и с утринния вятър ти я пратих.
Ти спусна щори - имало роса,
а звуците смущавали съня ти...
Превърнах в стих мечтата си по теб,
написан на крило на гълъбица.
Ти го прогони на студа свиреп,
заключи в клетка тази бяла птица.
Превърнах се накрая в тишина...
Крещя неистово, но в мене вътре.
Цветът увяхна, песента умря,
а някъде навън стихът се тътри...
понеделник, 15 септември 2008 г.
Chicken-pox....
Varicella...
Звучи като някакво име и принципно, ако не знаех какво означава, щях да си мисля, че е цвете.
Ама не. Това е гадна шарка. Възможно най-гадната. Прибра ме и ме затвори за 10 дена у дома. Цялата съм обрината и се чувствам възможно най-грозното същество на света. :(
Срина всичките ми планове и направо не мога да взема адекватно решение.
:(
Тъжна съм!
Звучи като някакво име и принципно, ако не знаех какво означава, щях да си мисля, че е цвете.
Ама не. Това е гадна шарка. Възможно най-гадната. Прибра ме и ме затвори за 10 дена у дома. Цялата съм обрината и се чувствам възможно най-грозното същество на света. :(
Срина всичките ми планове и направо не мога да взема адекватно решение.
:(
Тъжна съм!
сряда, 10 септември 2008 г.
Зари и аз
Зари и аз. Черно и бяло. Но въпреки това НИЕ. Хм, странно...не го очаквах, честно.
Той Зари е от онези квалитетните, дето са с претенциите и високото самочувствие и дето аз хич не ги обичам. Ама него някак си го харесвам. И то много.
Замина си на София. Но обеща да се върне за мен. За да е с мен.
И все пак ние нищо общо нямаме, а за толкова време не успяхме да се скараме, да се разсърдим. Много чудно. Допълваме се по някакъв странен начин.
Никакви общи интереси, но толкова заедно, колкото не съм била с никой друг.
Онзи ден за първи път изревнува. Йеххх :) Беше ми странно.
Той е от хората, които не показват емоциите си - дали обичат или не, дали ревнуват или не.
А аз непрекъснато искам да го целувам :) :) :) и да му показвам колко е специален за мен.
Ама вече не си е у дома. Вчера толкова много исках да се прибера, но само като знаех, че няма да го видя у дома на дивана и ми се уби цялото желание за прибиране.
Принципно след работа съм мега скапана и заспивав в 22:00, но снощи не успях да мигна до 03:00. Нямаше го да ме гушка.
Може би е въпрос на навик. Но може би е и на чувства. Не мога да разбера. Не мога да усетя, защото вярвам, че ще се върне. Пък и малко се натискам да не си втълпявам, че има чувства, че нали си обещах...
Ние сме различни. Но виждаме един в друг един различен свят за преоткриване. Показваме си неща, които не сме виждали. Опитваме да се прогледнем и с други очи.
Зари е чудесен. Пак се мъча да го издялкам по собствен вкус, но ми харесва това, че си има своя идея за нещата. И даже често не ми се връзва на детския акъл. Човек се учи от човека.
И въпреки това леглото ми е все така празно без него...и все така студено. И даже ми е малко скучно без него :) Честно, чудя се какво да правя. С никой друг не искам да се виждам, с никой друг не ми се говори....
Ааа въййй, на кво заприличва тази история....На мъничко любов и ново начало?
А дано де :)
Той Зари е от онези квалитетните, дето са с претенциите и високото самочувствие и дето аз хич не ги обичам. Ама него някак си го харесвам. И то много.
Замина си на София. Но обеща да се върне за мен. За да е с мен.
И все пак ние нищо общо нямаме, а за толкова време не успяхме да се скараме, да се разсърдим. Много чудно. Допълваме се по някакъв странен начин.
Никакви общи интереси, но толкова заедно, колкото не съм била с никой друг.
Онзи ден за първи път изревнува. Йеххх :) Беше ми странно.
Той е от хората, които не показват емоциите си - дали обичат или не, дали ревнуват или не.
А аз непрекъснато искам да го целувам :) :) :) и да му показвам колко е специален за мен.
Ама вече не си е у дома. Вчера толкова много исках да се прибера, но само като знаех, че няма да го видя у дома на дивана и ми се уби цялото желание за прибиране.
Принципно след работа съм мега скапана и заспивав в 22:00, но снощи не успях да мигна до 03:00. Нямаше го да ме гушка.
Може би е въпрос на навик. Но може би е и на чувства. Не мога да разбера. Не мога да усетя, защото вярвам, че ще се върне. Пък и малко се натискам да не си втълпявам, че има чувства, че нали си обещах...
Ние сме различни. Но виждаме един в друг един различен свят за преоткриване. Показваме си неща, които не сме виждали. Опитваме да се прогледнем и с други очи.
Зари е чудесен. Пак се мъча да го издялкам по собствен вкус, но ми харесва това, че си има своя идея за нещата. И даже често не ми се връзва на детския акъл. Човек се учи от човека.
И въпреки това леглото ми е все така празно без него...и все така студено. И даже ми е малко скучно без него :) Честно, чудя се какво да правя. С никой друг не искам да се виждам, с никой друг не ми се говори....
Ааа въййй, на кво заприличва тази история....На мъничко любов и ново начало?
А дано де :)
четвъртък, 21 август 2008 г.
сряда, 20 август 2008 г.
Колко смешен е животът!
Като гледам как преди 2 месеца съм възхвалявала Алекс, а преди 3-4 Г-н Единствен ми става мега смешно. Много хлътвам, мамка му. Все едно си нямам друга работа освен да се самонаранявам. Защото е точно това. Никой мъж не ме наранява, аз сама се наранявам като си затварям очите и сляпо се поддавам на чувствата. А то чувства всъщност няма. Хаха, смешно е, нали.
Мислех си, че Г-н Единствен е незаменим. Лъжа. Заменим е. Даже го замених на 2 пъти вече. Мислех, че Алекс е перфектният. Отново лъжа. Даже се чудя каква перфектност откривах в него, освен че можем да щъкаме из партита.
А сега новия...Не мога да го нарека връзка. Не искам и да бъде. Защото знам, че всичко ще свърши като свърши лятото.
Той не искал да се обвърза. Никой не го кара, всъщност. Ама се бил привързал. Щяла съм да му липсвам. Ами и той ще ми липсва.
Онзи ден се случи една случка. Излъга ме и аз го хванах в крачка. Не, не става въпрос за изневяра, а за дребна лъжичка. Ама много ме жегна.
Тогава ми призна, че ме иска много. Че съжалява много. Че се бил напил и не мислел. Че искал да се върна пак при него (аз бях готова да си събера нещата и да се изнеса). Ама за какво? За какво да се разделям сега от него, като това ще се случи рано или късно по стечение на обстоятелствата. Обеща ми, че ще бъде мил с мен. И че вече ще има друго отношение - по-добро. Моли ме да му простя. Да простя - окей, ама не и да забравя. Не съм заслужавала това, което е направил, винаги съм била добра с него. Много ясно, гледам само мир да има. Не съм била заслужавала това, което бил направил. А, имах си аз да съм го заслужила. Искал пак да съм неговото котенце и нали съм си сладурчето му. Тц, тц, аман от мъжки трикове. Вече няма МОМЧЕТО, ЕДИНСТВЕНИЯТ и ред прочия. Има поредният. Все пак съм само на 19. Разни хора ще преминават през живота ми постоянно. Няма за какво да си хабя нервите за всеки срещнат, който се опитва да ми стъпче сърцето. Да се мъчат колкото си искат. Аз си го заключих вече в сейф с доста сложен код.
Зари е готин. Ама не е за мен. Ама е с мен. К'во да се прави. Живот. И то смешен.
Просто ще се забавлявам. И няма да се трогвам. Все пак е въпрос на самовнушение. А аз това го умея. Както си внушавам, че съм влюбена, така ще си внуша, че няма да бъда скоро.
STOP BREATHING!
ENJOY THE MOMENT!
сряда, 13 август 2008 г.
ФО истории
Общо взето началото на август мина горе-долу добре. Ама не съвсем. Загубих две неща, две момчета...Но те винаги ще са в сърцето ми.
Алекс вече го няма. И Ники го няма. С две думи и двамата ми портиери ме напуснаха. И двамата си ги обичах. И на сърце ми бяха. Особено Алекс.
Както се знаеше, Алекс си ми беше мой. А Ники беше момчето, с което работех. Нахаках се здраво и сега и двамата ги няма и той в най-трудния период, в който работата е много, и емоциите също.
За Алекс плаках. За Ники също.
Мисля, че има някакво проклятие над мен относно портиерите. Не мога да задържа никой повече от два месеца. Това не ми харесва.
Липсват ми. Искам си ги. Обичам си ги.
Знам, че ще го преживея. Ама в момента съм в онзи период и съм свръх емоционална, раздразнителна и хич не ми е добре.
Опитвам се да свикна. Не се получва обаче. Още щом си спомня за Алекс, очите ми почват да се пълнят със сълзи. А стъпя ли на работа и видя малоумната физиономия на новия ми колега.
Искам си Алекс. Искам си Ники.
Знам, че в живота ми има други важни неща освен тези мъже, но без тях не мога да открия кои са те.
Като бях с тях, само мрънках и се оплаквах....Сега съжалявам....
Като забравим лошото, остава да помним само хубавото, нали...
Липсвате ми, момчета....
вторник, 29 юли 2008 г.
Края на юли
Края на юли....какво беше юли? Много нощни смени, една мания, един брилянтин, малко емоции, много подтиснати чувства и нищо друго. Равносметка? Безпаричие.
Влюбена? Не съвсем. Щастлива? Изобщо! Нещастна? Не знам. Мамка му, не мога да определя емоционалното си състояние. Ф**к!
нямам време за себе си, нито за който и да е било. Опитах се да се отдам на някой повече, но получих освиркване, че се държа като майка...А аз само го целувах по челото...
Както и да е.
Времето е слънчево, подрабира се хубаво, ама по дяволите, не е хубаво. Не е хубаво за мен.
Не съм щастлива, а искам да съм. Тъжно е само, че не знам какво ми липсва, че да си го намеря...
Тъжно е...
Добре, че идва август. Надявам се да е с по-добри моменти...
Целувки от слънчевия Слънчев бряг!
Влюбена? Не съвсем. Щастлива? Изобщо! Нещастна? Не знам. Мамка му, не мога да определя емоционалното си състояние. Ф**к!
нямам време за себе си, нито за който и да е било. Опитах се да се отдам на някой повече, но получих освиркване, че се държа като майка...А аз само го целувах по челото...
Както и да е.
Времето е слънчево, подрабира се хубаво, ама по дяволите, не е хубаво. Не е хубаво за мен.
Не съм щастлива, а искам да съм. Тъжно е само, че не знам какво ми липсва, че да си го намеря...
Тъжно е...
Добре, че идва август. Надявам се да е с по-добри моменти...
Целувки от слънчевия Слънчев бряг!
неделя, 27 юли 2008 г.
TATTOO MANIA ;)
Ще започна с това. СОРИ МАМА :)
(знам, че мама чете блог-а, знам, че е открито против татуировките, но неустоях на изкушенито да бъда маркирана за цял живот)
Честно казано не боли. Имам малко коте отляво на стомахчето. Съвсем мъничко...Хелоу кити, едно такова...с жълта панделка и носле. Почти невидимо, но коте и спомен за лято 2008 в Слънчев бряг....
10 лева и с котка за цял живот. :)
И пак извинявай, мамо. Знам, че си ме създала цяла, небелязала, хубава и чудесна...знам тирадата обвинения и мрънканици, които ще изтърпя, когато го прочетеш, но съм вече отдавна пълнолетна... Уффф, изпитвам адска вина, но пък супер много му се радвам на котето...
Айде бе, съвсем малка е...
Обичам те, мамо! Аз съм си същата и с коте и без коте....
Абонамент за:
Публикации (Atom)