Да, това съвсем честно. Всичко пробвах, повярвайте ми. Нищо не може да я намали, нищо не може да я спре. Тогава как да я избегнем, при положение, че вече ни е хванала? Няма начин... трябва да търпим, докато всичко утихне...това може да са дни, месеци, години. Но понякога и времето не е лекарство. Тогава какво правим? Аз просто търпя...някой ден може да я забравя, някой ден може и да свикна с нея... Но никога няма да мога да я спра напълно. Болката от нараняването се помни. Дори да я забравяме за момент (най-хубавия момент), тя все изниква в съзнанието ни.
Това е тази болка, от която аз наистина усетих - болка в сърцето. Да, честно, сви ме до такава силна степен, че не знаех дали мога да живея или не. Заболя ме толкова силно, че не можех да дишам. Спря функциите не мозъка ми. Накара очите ми да се пълнят със сълзи. А организмът ми с алкохол, доста често. Побъркваща. Караща те да викаш, а не можеш да извадиш и един стон от гласните си струни. Караща те да бягаш, а краката ти да не могат да помръднат.
Да, слънце на живота ми, това ми причиняваш ти. Докарваш ме до лудост... а аз се усмихвам сляпо, молеща се да се върнеш при мен. Но вече не. Стига толкова болка. Вече ми причини толкова, колкото ми стига за цял живот. Просто спри... Не искам да те виждам...!
П.С. - Липсваш ми до болка...болка по силна от тази, която ми причиняваш!
Няма коментари:
Публикуване на коментар