Ти си моята мечта. Ти си моят кошмар.

Знаеш ли, мое мило момче...много те обичам...прекарвах безсънни нощи, плаках, исках те...
Болката си я има още. Аз няма да я забравя. Тя ще си седи закътана, обаче винаги появяваща се. Ще се науча да живея с нея, загнездила се в сърцето ми. Първо малко ще ми ръби, ще ми е неудобно, ама нали после ще свикна. Ще напомня за себе си често. Как ще бъде забравена болката, нима възможно ли е? Сега е заела доста голямо парче от сърцето ми, направо да не кажа почти го е превзела. А сърчицето ми е мъничко. Обаче знаеш ли, миличък мой, кое е най-хубавото...Че сърцето ми е създадено да обича, а не да бъде изцяло напълнено с болка. То ще порастне, ще стане голямо сърце. Голямо, здраво и обичащо. Тя болката там ще си седи. То там си й е мястото на нея. Няма да я гоним, като и е уютно, пък нали и ти я засели там. Всяко твое нещо е добро дошло при мен. Нали е спомен от теб. А ти, ако си спомняш, аз те обичам.
И така ще ми расте сърчицето. Ще те обича повече, отколкото е болката. Но ще престане да бие толкова бързо, даже понякога да спира. Просто защото е пораснало, и е голямо и тежко.
Даже вече промяната е почнала. Усещам я. Липсваш ми, ей богу, липсваш ми адски много. Но знаеш ли напоследък колко ми е спокойно без теб? Знаеш ли, че дишам нормално, говоря нормално, гледам нормално. Да, душице, няма ги вече мойте големи сини очи. Има само малки, присвити сини очички, малко без блясък, но пък пълни с надежда. Вече не меря приказките си, от страх да не кажа нещо глупаво и неуместно. Не, вече говоря и се усмихвам без притеснение от твоето неодобрение.
А знаеш ли кое е най-лошото? Че въпреки че успявам вече да контролирам сърцето си да не ми притиска сълзливите канали, аз все още те искам, по дяволите... Дори да си лош, зъл, подъл и безскрупулен, аз си те искам, обсебил си ме...И мамка му, за пореден път го казвам...обичам те...