Много мразя да чакам. Не съм нетърпелива. Напротив, имам адско търпение, към абсолютно всичко. Мразя да чакам нещо, което всъщност не е сигурно дали ще се случи. Но се надявам.
Чакам той да ми се обади...чакам да чуя мелодията, да видя лицето му. Вече дни наред. Направи го наскоро, но то не се брои. Чакам момента да го видя. Да, искам да го видя, защото ми липсва адски много. Чакам да ме целуне, да ме прегърне, да бъде до мен...просто чакам....
Но това чакане ... по-скоро да завали дъжд в пустинята, отколкото да се случи нещо от чаканите неща....
Като се замисля, фактът, че го няма и го чакам е до някъде хубав. Знам, че времето и разстоянието лекуват. Знам и фразата "далече от очите, далече от сърцето". Мамка му, ама не е така. Ако не съм го обичала, тогава щеше да е вярно. Но аз във всеки тръгвам да откривам него, всяка кола на улицата я оприличавам на неговата, търся го с поглед навсякъде. И как да го забравя при това условие ? Ето, с Пламче беше точно така. Слаби чувства, отдалечаване, чуване по телефона...но всичко при мен изчезна. Ноооо...защо не е така при всички ?
Мразя да чакам! Мразя да чакам изгрева. А така обичам изгреви. Мразя да чакам дъждът да спре. А толкова обичам слънцето. Мразя да чакам момента, в който ще се махна от тук. Толкова искам да замина надалеч...Мразя, мразя да чакам....но най-много от всичко мразя това, че всъщност всичко е плод на фантазията ми, чакането няма да ме възнагради със сбъдване на мечтите ми....и пак ще си остана сама с тях.
Това, че ТОЙ съществува ми дава търпение и надежда....и ще чакам, ли чакам...колкото трябва. Ако трябва дори чакането да е вечност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар